Луциан - Страница 99

— Ти си моя дъщеря — татко ме гледаше в очите. — Ти си моя плът и кръв.

Това не бях го очаквала. Втренчих се в него.

— Но това не е никаква причина. Вие си имате Вал. Тя е… — повторих старомодния израз на татко. — … Тя е ваша плът и кръв.

Баща ми поклати глава.

— Не, не е — каза той. — Мишел не може да има деца. Осиновихме Вал.

Той постави снимката на Яне върху бюрото, после се обърна и напусна къщичката.

Вал лудуваше в басейна. Носеше въздушни възглавнички на ръцете и пръскаше Мишел, която седеше на ръба и клатеше крака. Като ме видя, Вал ми замаха.

— Ела в басейна — извика тя. — Влизай!

Поклатих глава. Татко беше хлътнал в къщата и не можех да остана тук дори и секунда. Просто ми дойде много.

Пред вратата, облегната на бентлито, стоеше Фей. Тя обиколи колата, отвори я и ме подкани да вляза.

— Качвай се! И кажи на баща си, че ще направим едно кръгче.

Поклатих отново отрицателно глава, но тя бутна джиесема пред носа ми.

— Ако продължаваш да се държиш така, пак ще те затворят. Хайде, обади му се.

Изпратих SMS-и татко отговори с „ОК“.

По всяка вероятност е почувствал облекчение, че някой е поел неадекватната му дъщеря.

Фей подкара из околността. Известно време радиото свиреше, а аз седях мълчалива до нея. Слънцето беше залязло, ние се носехме по Пасифик коуст хайуей, все покрай морето, в посока, обратна на Венис бийч. Планините ставаха по-високи, морето по-бурно, небето по-тъмно.

Разказах на Фей за появата на Тайгър в новото ми училище. Тя реагира както вчера, когато бяхме на плажа. Просто слушаше, без да коментира. Едва когато й разказах за романа на Ловел, лицето й изрази някакво чувство.

Тя изглеждаше зла, наранена, като че ли държането на Тайгър я беше засегнало лично. За момент ми се стори, че иска да спре колата. Но тя отново натисна педала на газта.

— Това граничи с мъчение — каза, като не отместваше поглед от шосето.

— Само се питам защо — измърморих аз. — Какво иска той от мен?

Фей извърна лице към мен.

— Трябва сама да разбереш — отговори ми тя. — И ако не успееш да си изясниш, ще ми се обадиш. По всяко време — обещаваш, нали?

Кимнах и си помислих, че Фей е дар божи.

Четвъртият час, точно преди почивката за обяд, беше по английски. Когато Тайгър влезе в класната стая, той веднага мина на темата и се осведоми, усмихнат самодоволно, как сме се справили с нашите критики.

Вдигнах ръка.

— Да? — Тайгър ми се усмихваше с високо вдигната вежда.

— Какво ще каже бъдещата литературна критичка за произведението? Добро? Лошо? Какво ще чуя?

Станах от мястото си и тръгнах към катедрата на Тайгър. Бях наясно, че моите съученици ме зяпат, но изобщо не ми пукаше.

— Лично аз намирам това литературно произведение изключително интригуващо — изсъсках. — С голямо удоволствие ще поговоря с Вас за него. А що се отнася до литературния критик… — извадих литографията от чантата си и я сложих върху катедрата, — … може би е имало друга причина да напада писателя? Възможно е Уилям Алек Рийд да е искал да си отмъсти за нещо?

Тайгър изобщо не изглеждаше изненадан. Той повдигна рамене и ми се усмихна с ироничната си усмивка.

— Защо не продължим този разговор на четири очи? — попита той. — Ела след часа в кабинета ми. А сега, ако обичаш, се върни на мястото си.

Двайсет и осем

Кабинетът на Тайгър беше малко, старомодно обзаведено помещение с библиотека, едно тапицирано кресло и писалище от тъмно дърво, зад което се настани учителят ми по английски. Миришеше на тютюн.

Тайгър си сипа чаша чай, запали цигара и се облегна назад. Поех си въздух, за да потисна проклетото хълцане. Започна се, когато последвах Тайгър сред шушукането на съучениците си, и явно се дължеше на това, че белият ми дроб се беше заел само с вдишване, докато издишването ставаше на кратки болезнени порции.

Сложих листа с гравюрата върху масата.

— Какво правите тук? — попитах сподавено. — Какво означава този ръкопис? Защо четохте от него? Защо точно този пасаж? Какво знаете…

Поех въздух. Сега отново се разхълцах, така че последните думи успях само да ги прошепна.

— Какво знаете за мен?

Тайгър отпи от чая си, като ме погледна развеселен как скръствам ръце на гърдите си.

— Да започнем поред — каза той. — Искаш да знаеш защо съм тук. Е, да го кажем простичко: ролята на твоята скромна личност не е без значение. Що се отнася до ръкописа… — Тайгър се поусмихна, — намерих, че мястото и поводът са подходящи. Какво знам за теб… — той отново отпи от чая си, — … за това ще поговорим по-късно. Но както виждам, си направила домашното. Освен това си намерила и едно хубаво произведение на изкуството — Тайгър извъртя литографията така, че сега я виждаше на обратно. — Откъде я имаш?

Потиснах ново изхълцване и почуках с пръст върху русия мъж.

— Вие знаете кой е той — отвърнах. — Вие знаете историята, която се е разиграла между тези двама мъже.

— О, да — отвърна Тайгър. — Знам я. Русият „Сънибой“ е Уилям, а тъмнокосият — Амброуз. Двамата биха били добри приятели. И дори бяха в началото. Амброуз обичаше да пише хубави разкази, а Уилям пък обичаше да ги чете.

Тайгър замислено прокара пръст по горната си устна.

— Твоят прадядо беше изключително запленен от разказите на Амброуз и имаше значителен дял за известността му. Защото неговите първи отзиви бяха химни на възхвала, с които направи произведенията на Амброуз популярни и достъпни за широката публика. Докато накрая друг вид любов не се изпречи на пътя им.