Луциан - Страница 100

100

Тайгър посочи жената.

— Амброуз се влюби в годеницата на Уилям. Годеницата на Уилям се влюби в Амброуз. — Тайгър посочи сплетените пръсти на двамата, почти незабележим детайл, който в началото изобщо не бях забелязала. — По това време беше още тайна — каза той. — Пο скоро след това те не можеха да крият повече. Бяха сигурни, че са създадени един за друг. Направиха единствено правилното. Отидоха при Уилям и му казаха истината. Емили развали годежа си с него и се омъжи за Амброуз. — Тайгър ми се усмихна. — Както хубаво го казва немският поет Хайне: „Това е една стара история, но тя си остава завинаги нова. И когато се случи някому, сърцето му бива разбито.“

— Значи е вярно — казах аз. Хълцането спря и можех отново да говоря. — Моят прадядо за отмъщение е провалил творчеството на Амброуз Довел.

— Отмъщение — сега Тайгър шумно пое въздух и си помислих, че това беше първата спонтанна реакция, която изобщо забелязвах у него. — Отмъщение за какво? Амброуз не му я отне. Уилям я беше загубил отдавна. Хората не са притежание. Амброуз и Емили бяха последвали чувствата си. Но това, което направи твоят прадядо, беше престъпление. Той провали творчеството на Амброуз по една-единствена причина — да го унищожи. Твоят прадядо беше лъжец, измамник и един изключително страхлив убиец.

Сините очи на Тайгър бяха студени като ледени кристали.

Сърцето ми силно затуптя.

— Откъде знаете всичко това? — попитах. — И преди всичко: защо това… ви вълнува толкова много? Да не сте… роднина на Амброуз Ловел?

Тайгър изпусна кълбо дим. Лицето му не изразяваше никакво вълнение, но веничките по челото му пулсираха. Имах чувството, че студенината му се пропуква. Изглежда нещо в него пламна, но това не беше омраза, а нещо друго, което го изгаряше и го глождеше дотолкова, че го подтикваше да ми каже истината, против волята си.

— Роднина — повтори Тайгър — не е точната дума. Би могло по-скоро да се каже, че бях свързан с Амброуз Ловел. Да, струва ми се, това е по-вярно. Амброуз Ловел и аз бяхме много тясно свързани.

— Какво имате предвид? Какво означава това? Приятел ли бяхте на Ловел? — питах аз и в същото време осъзнах колко глупаво беше това. Трудно можеше да се прецени на каква възраст е Тайгър, посребрените му коси заблуждаваха. В средата на четиридесетте? Или в края на шейсетте? Всякаква възраст между тези години беше възможна според мен. Но Амброуз се беше самоубил през 1928 на четирийсет и седем, ако си спомнях правилно.

— Бяхме повече от приятели — отвърна Тайгър. — Амброуз Ловел беше моят човек.

Не разбрах какво имаше предвид.

Но после срещнах погледа му и видях, че ироничният блясък в очите му беше угаснал. Тайгър показваше ново лице, от което бяха изчезнали иронията, арогантността и надменността. Бяха избледнели като цветовете на снимка.

Физиономията му беше толкова бледа, празна и гладка, както вътрешната страна на неговите длани, които той бавно ми протегна през масата. Това бяха длани без линии, длани без следи, длани без собствена история.

Бяха като дланите на Луциан.

Над покрива на училищната сграда прелетя хеликоптер. Силното му тътнещо бучене премина през главата ми и завъртя мислите ми като горещ прах по улицата през лятото. Буботенето поутихна, прахът се разстла бавно и безшумно и когато всичко утихна, аз можах да проговоря.

— Кой сте вие? — прошепнах. — Какво сте?

Съвсем бавно лицето на Тайгър започна отново да се оживява. Бузите му добиха цвят, вените по челото му запулсираха и студеният блясък в очите му се появи отново.

Той отдръпна ръцете си от масата, запали цигарата, която също беше угаснала, всмукна няколко пъти и отново се облегна на стола си.

— Да направим малък експеримент — каза той. Взе телефона и набра. От слушалката прозвуча гласът на жена. Тайгър й нареди да дойде в кабинета му. Сложи обратно слушалката, взе си чашата, облегна се в креслото си и започна да си разбърква чая.

Когато вратата се отвори, лицето на Тайгър замръзна. Той беше обърнал поглед към мен, но личеше, че по-скоро гледа през мен. Имаше същия израз, какъвто се беше появил и на лицето на Луциан на влизане в бара през онзи следобед, когато там седяхме с Врабеца и Яне — като на дете, което държи ръце пред очите си, твърдо убедено, че така ще се скрие от другите.

Една пълничка жена се вмъкна в стаята.

— Да, моля?

Тя погледна към креслото, в което седеше Тайгър. После сбърчи чело и погледна към мен. Изражението й ставаше все по-объркано. Оглеждаше ме и виждах как се опитва да свърже моята личност с гласа от телефона, което не й се удаде. Тя поклати глава.

— Мистър Тайгър беше ли тук? Той ме повика.

Думите ми заседнаха в гърлото.

Секретарката се усмихна.

— Ще дойда по-късно — каза тя и се изнесе от стаята.

Тайгър изчака вратата да се затвори.

— Приятно, нали? А и толкова практично.

— Кой сте вие? — попитах отново.

Този път той ми отговори:

— Сега — каза и усмивката му стана тъжна — съм нещо като провалил се спътник. Придружител, който не е успял.

— Какво не е успял?

Внезапно пред мен се появи следната картина: Тайгър на погребението на хамбургската артистка, който стои под дървото и аплодира.

— Да спаси своя човек — довърши той изречението. — Не успях да спася моя човек. И така, на Амброуз Ловел беше съдено да получи вечен покой, а на мен — вечен живот. И да отговоря на предишния ти въпрос: аз съм нещо като Дориан Грей от романа на Оскар Уайлд. — За момент тираничната му усмивка се появи отново, когато допълни: — Може би не така добре изглеждащ.

100