Луциан - Страница 101

101

Не го изпусках от очи.

— Разкажете ми вашата история — казах и в гласа ми прозвуча нещо чуждо, което аз самата не разбирах. Представих си наточен нож с тънко острие. Преди малко беше в ръката на Тайгър, а сега го държах аз.

— Разкажете ми историята си — казах аз. — От началото до края.

Тайгър ме прониза с поглед чак до мозъка, но аз не отместих очи.

— В началото — започна той — човек се ражда. Но не сам. С всеки човек на този свят се появява второ същество, което го съпътства. От раждането… до смъртта. — Тайгър изпусна ново кълбо дим и проследи безмълвния му танц във въздуха, докато се стопи. Остана само горчивият мирис в стаята.

— Искате да кажете нещо като… ангел?

Въпросът излезе от устата ми, но прозвуча така, като че не аз го бях задала.

Тайгър направи гримаса, сякаш го бях обидила.

— За съжаление ще трябва да те разочаровам, душичко — отговори той. — Съществата, за които говоря, не размахват мощни криле в безкрайните простори. Ако трябва да съм искрен, те изобщо не летят. Не носят нито бели божествени одежди, нито заслепяват земните със сияещ лик. Те дори не се реят наоколо, за да вдигат с невидими ръце паднали от дърветата сополанковци, нито пък изпращат осеняващи послания на езотерични чудаци, с които да подхранват ежедневните си фантасмагории. Ако се интересуваш от такива същества, по-добре ще е да се запишеш на някой семинар по ангелология.

Подарих му удоволствието от една кратка пауза. После отново минах в нападение.

— Напълно разбрах какво тези същества не правят — казах бавно. — Остава да попитам: какво правят?

— Просто сме тук — отговори Тайгър. Изглежда моята реакция му допадна. Съвсем непринудено той промени личното местоимение. — Ние сме в близост до човека, с когото сме дошли на този свят. Където отива той, ние го следваме. Това е. Нищо повече. Поне доколкото си спомням.

Тайгър си наля още чай.

— Сигурна ли си, че не искаш и ти? — осведоми се той приятелски. — „Ърл грей“, истински английски, макар и нежните плодове бергамот да се внасят от Калабрия. Къде спряхме?

— На вашите спомени — отговорих.

Тайгър кимна.

— Да, това със спомените е странна работа. Поне за нас.

Гласът му звучеше още непринудено, но тонът му се промени отново. Сянка премина по опънатото му лице — израз, който не му подхождаше. Той се изкашля.

— Та какво правите вие? — попитах за втори път.

— Както казах, ние сме тук — подхвана отново той. — Придружаваме хората си от раждането до смъртта. След това си разменяме ролите. Когато смъртта настъпи, ние започваме да водим, а нашият човек ни съпътства.

— Вие водите? Накъде?

Гласът ми беше твърд, но ръцете ми започнаха да треперят, а лицето на Тайгър отново доби циничен израз.

— Вас, смъртните, този въпрос ви е занимавал винаги — отговори той. — И доколкото знам, никой не е намерил отговора. Голямото Отвъдно? Прераждането? Раят и адът? — Тайгър изпръхтя. — Това са все картини, създадени тук, на земята. Но накъде всъщност продължава пътуването, никой не знае. Ние също. Знаем само, че ние поемаме кормилото, когато сърцето ви спре да бие. И единственото, което не трябва да правим през краткото време, докато нашият човек се бори със смъртта, е — да се колебаем. Инак…

Тайгър млъкна. Надигна се от стола си, тръгна към прозореца и се загледа в двора на училището. Раменете му закриваха почти цялата гледка. Виждах само късче синьо небе и една палма, чиито листа се полюшваха от вятъра. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от бузата на Тайгър и тези две неща изобщо не си прилягаха; листата на палмата и бузата на Тайгър.

Мълчанието се проточи мъчително дълго.

Част от мен искаше да се втурне навън, далеч от непонятното. Другата, явно по-силната, се прилепваше към Тайгър като към някакъв гигантски магнит.

— Инак какво? — изкрещях му аз.

Тайгър се обърна и погледът му се плъзна по полиците с книги, после се отмести и накрая се спря върху джоба на жилетката му с часовника. Издърпа верижката, докато той се озова в ръката му.

За пръв път Тайгър заговори за себе си.

— Когато в работната си стая Амброуз поиска да се обеси — започна той с неочаквано тънък глас, — в мен се пробуди колебанието. Обзе ме страх, смъртен страх, ако трябва да съм точен. И това слабо колебание събуди други… човешки чувства в мен. Усетих, че обичам своя човек, че обожавам разказите му и че не бих могъл да понеса животът му да свърши по този начин. Беше твърде рано. Ето това си помислих. Исках да го спася, да го предпазя. Но един спътник не може да спаси никого, нито да го предпази. Това може да направи само човек.

Тайгър спря. Той пусна часовника обратно в джоба на жилетката си. Мълчанието стана пронизително.

— И после? — прошепнах едвам. — Какво стана после? Какво направихте?

Тайгър се отправи към полицата с книги. Той се спря на метър от нея и заговори с гръб към мен, сякаш не аз, а наредените книги бяха негови слушатели.

— Всъщност, беше просто. — промълви той тихо. — една обикновена, човешка мисъл: какво би било, ако…?

Тайгър си пое въздух, видях как плешките му се разтварят.

— Какво би било, ако станех човек? Какво би се случило, ако времето се върнеше? Ако Ловел и аз получехме втори шанс? Какво би се случило?

Този път замълчахме и двамата. Стори ми се, че очаквах заедно с него невъзможния отговор.

Тайгър се обърна.

— Всички тези писатели — той посочи с ръка книгите на рафта — можеха да си направят живота по-лек, ако пишеха истории за пътуване във времето. Никакви хапчета. Никакви машини. Никакви скокове от покривите, никакви падания по майката земя нямаше да са нужни. — Той отпусна ръце и щракна с пръсти. — Просто се случи. Времето се върна назад и аз станах човек.

101