Луциан - Страница 98

Права бях. Тъмнокосият мъж със сериозното лице, чиито тънки пръсти се вплитаха с тези на красивата жена, беше Амброуз Ловел. Погледът ми се премести от него към хубавицата и от нея към русия мъж от другата й страна, прадядо ми.

Объркана, започнах панически да издърпвам едно след друго чекмеджетата от бюрото на татко. Трябваше ми информация. Трябваше да знам какво, по дяволите, означава всичко това. Бях като в амок. Това беше някакъв заговор. Татко знаеше. Той предварително беше нагласил всичко. Или Мишел, или Яне. Някой искаше да ме довърши, някой искаше да полудея. Най-невероятни мисли минаваха през главата ми, докато все по-трескаво ровех из чекмеджетата. Навсякъде летяха сметки, моливи, острилки, кламери, пощенски картички, визитки и снимки. Когато видях снимката на Яне да пада на пода, стъпих отгоре и още по-яростно продължих да издърпвам чекмедже след чекмедже, докато един сърдит крясък ме спря.

На вратата стоеше Мишел.

— Полудя ли? Какво по дяволите те прихвана? Какво правиш тук?

Погледнах първо нея, после хаоса около мен. Дотук с намерението ми да взема живота си в ръце. Мишел се приближи, хвана ме за китката и ме откъсна от бюрото.

— Изчезвай! — нареди тя.

Гласът й беше леденостуден.

Озъбих се.

— Не! — креснах й в лицето. — Ще остана тук, колкото си искам. А тебе изобщо не те засяга какво правя в стаята на баща си. Разбра ли? Защото той е мой баща. Ако изобщо това засяга някого, засяга него, а не теб. Не теб!

Мишел се гипсира. Усещах по ръката, която все още държеше китката ми. „Ако сега й извия пръстите, ще се счупят“, помислих си.

— Какво става тук?

Сега баща ми се беше изправил на вратата и държеше Вал за ръка. Тя гледаше като омагьосана хаоса по пода. Мишел се затича и я взе от ръцете на баща ми.

— Искам да знам кой е този — обърнах се към баща си.

Поднесох му гравюрата.

— Кой е този тъмнокос мъж? Какво знаеш за него?

Баща ми погледна гравюрата, после мен. Изглеждаше напълно объркан.

— Защо? — попита той. — Защо те интересува тази стара рисунка?

— Защото искам да разбера какво, по дяволите, става тук — изкрещях аз. — Искам…

— Достатъчно! — Мишел беше застанала между нас. — Това е вече прекалено, Алек — каза тя, — не искам да се крещи в тази къща. Искам това да… — Мишел ме посочи, сякаш бях някаква зараза или проклятие — … това да свърши най-после. Защо ние? Защо ние трябва да се грижим за това? Какво ни засяга? Кажи ми. Кажи ми защо проклетата й майка…

Тя не продължи, защото сега баща ми се развика, толкова силно и високо, че си помислих, че стъклата на прозорците ще се счупят на хиляди парчета.

Мишел притисна главата на Вал към гърдите си и издаде някакъв успокояващ звук. Заговори на Вал, сякаш беше бебе.

— Всичко е наред, малката ми. Така съжалявам. Всичко е наред. Мамчето е при теб. Ела, ще излезем. Ще видим докъде чичковците са напълнили басейна. Как мислиш, да отидем ли да поплуваме?

Беше вече при вратата. Там отново се обърна към мен.

— Мисли за това, което ти казах в колата — изсъска тя. — Говоря сериозно.

Баща ми затвори вратата. Той пристъпи към мен, разтворил ръце.

— Вълченце, какво става с теб, ти…

— Ребека, казвам се Ребека! — изфучах аз. — И искам да знам кой е този мъж до твоя дядо.

Баща ми вдигна рамене. Това, че не знаеше, изглеждаше правдоподобно, той изглежда наистина не разбираше какво ме беше прихванало.

— Не знам — отвърна той безпомощно. — Намерих тази картина, след като ти ми беше изпратила онзи мейл за дядо Уил. Хареса ми и затова я поставих тук. Не познавам мъжа. Знам само, че жената на картината е била годеница на прадядо ти. Името й беше табу в семейството ни. Трябва да се е погрижила навремето за някакъв грандиозен скандал. Доколкото знам, е била танцьорка и е напуснала прадядо ти пред олтара. Заради…

Баща ми се загледа в гравюрата. Изглежда и на него започна да му се изяснява връзката.

— … Мисля, че заради него.

Замислих се за биографията на прадядо си. Запознал се с млада англичанка, която го напуснала в нощта преди сватбата. За пръв път трябваше да преживея какво означава да искаш да умреш от любов.

— И още какво? — попитах татко. — Не знаеш ли нещо повече. Баща ми поклати глава.

— Бях много малък — каза той. — Знам само това, което току-що ти разказах. Но защо те интересува толкова? Защо точно сега си се захванала с това?

Прехапах устни. За малко щях да се изпокарам с Тайгър, с абсурдната увереност, че във внезапното появяване на учителя ми по английски са имали пръст Яне или баща ми. Но това тук не беше никакъв заговор, бях попаднала в задънена улица. За появата на Тайгър явно имаше други причини и баща ми не можеше да ми помогне с нищо повече.

— Просто исках да знам — казах. — Това е всичко.

Погледнах към вратата, после отново към баща си.

— Иска ми се да разбера и още нещо. Мишел. Защо ме мрази толкова?

Татко направи крачка към мен. Потрепна, после погледът му падна върху вещите, които бях измъкнала от шкафа му. Когато откри снимката на Яне, която аз буквално бях изпотъпкала с крака, той си пое въздух. Вдигна я и прокара ръка по бузите на Яне.

— Напоследък направи доста черен живота на Мишел — промърмори той.

— Причината не е в това и ти го знаеш много добре — отговорих рязко. — Винаги е било така. Аз не бях много по-голяма от Вал, когато ти замина с Мишел за Америка. Бях само едно малко момиченце, а не такова превъртяло куко, каквото съм сега. Защо, татко? Заради Яне ли? Какво съм виновна аз? Какво съм направила на Мишел?