Седнах до масата и се загледах в купчината листове пред мен: недовършеният роман от Амброуз Ловел. Негов главен герой беше четирийсет и седем годишният писател Алън и първото изречение гласеше:
...Помещението, в което Алън пишеше своята последна история, беше с кафяви пердета.
След кратко, почти делово описание на скромното помещение, в което Алън е писал, Ловел се пренасяше в нощта в театъра, където се беше състояла премиерата на Алън и писателят беше усетил лекото убождане в гърдите си. Малко след това в живота му се появил един непознат, към когото Алън усещал странно привличане. Този мъж нямал никакви спомени за произхода си, нямал линии по дланите си, затова пък сънувал и винаги сънищата му били свързани с Алън. Някои били маловажни, други — много драматични. Той сънувал как издателят на Алън се отказва от него и как след това в продължение на дълги години произведенията му щели да потънат в забрава. Той сънувал също как Алън е коленичил пред смъртния одър на малко момченце. В друг негов сън Алън държал на ръце окървавена жена. Сънувал и как Алън се обесва в стаята си, където творял, защото не искал да живее повече.
И всички сънища на непознатия ставали реалност.
Пиесите на Алън не се играли повече. Синът му починал вследствие на усложнения при белодробно заболяване. Съпругата му Емма, танцьорка, била прегазена от автомобил. Тя издъхнала в ръцете на Алън и точно година по-късно той се самоубил.
Разлистих обратно, прочетох още веднъж отделни изречения и пасажи и имах усещането, че думите ме нападаха върху мен като живи.
...— Вие трябва да имате име, господине — каза Алън. — Всеки си има име.
— Е, явно аз не съм като всички, — отвърна му непознатият и се вгледа в ръцете си с дълги фини пръсти. — Аз не зная името си, нито възрастта си, нито къде съм роден. Лицето му изглеждаше уморено и изведнъж Алън го обзе някаква тъга, която не можеше да си обясни. Тя беше като ехо на непознатия, който вътрешно го беше развълнувал дълбоко.
— Думите са моя професия — каза Алън и гласът му прозвуча твърдо. — Искам да ви подаря име.
— Кълна се, не ви видях да идвате…
Думите на шофьора прокънтяха в тихата нощ, докато с бързи крачки се затича да търси помощ. Алън стоеше на тротоара. Той държеше безмълвен Емма в прегръдките си. От слепоочието й течеше кръв и капеше по тъмния паваж. Беше аленочервена, като завесите в онази нощ, на премиерата в театъра. Някъде в далечината се чу гръм и Алън вече знаеше, че ще се случи това, което беше сънувал непознатият. Той положи главата на Емма в скута си. Светлите й очи го погледнаха, но Алън остана безмълвен. Той, който никога не се затрудняваше да намира думите, сега не намираше дори и една-единствена за нея.
Емма му се усмихна.
— Не ме е страх — меко каза тя. — Нали не съм сама.
И след тези думи затвори очи. Бледото й лице, все още толкова красиво, светлееше на лунната светлина. Чуваше се само цъкането на Алъновия часовник. Той туптеше като живо сърце в джоба на сакото му. Алън си спомни за деня, в който срещна непознатия: своята смърт, своя последен посетител, и в този момент осъзна, че това беше началото на края.
Последните редове на недовършения манускрипт ги знаех вече. Себастиан ги беше цитирал в реферата си за Ловел. Беше казал, че няма никакво съмнение този роман да има отчасти биографичен характер.
...Когато Алън взе това решение, той се изпълни с дълбоко упование. Трябваше да има някое място, където човек можеше да се освободи от всичко, което тормозеше душата му, и беше дошло времето да потърси това място.
Чувах ехото от изкрякването на Шейла: „Ауу, гадост“, когато Себастиан заговори за това, как съпругата на Ловел издъхнала в ръцете на писателя, и виждах Тайгър да седи на Себастиановия стол и да тропа с длан по ръба на масата.
Почувствах пръстите си изтръпнали и когато ги погледнах, цялата кръв от връхчетата им се беше отдръпнала. Те изглеждаха восъчно бледи. Това обикновено ми се случваше само през зимата, в големите студове. Наричаха този феномен „мъртвешки пръсти“.
Помислих дали да не се обадя на Себастиан, но не успях да го направя. Вместо това се опитах да звънна на Сузи, но там не вдигна никой. Седнах отново на бюрото и разлистих ръкописа, но редовете се размазваха пред очите ми.
Отново станах, за да набера номера на Сузи. Оставих да звъни поне двайсет пъти, но никой не вдигна. А пръстите ми изглеждаха безжизнени, така ги и чувствах. Отидох в банята и пуснах горещата вода да тече отгоре им, разтрих ги, но те останаха сковани.
Върнах се обратно при бюрото, отново заразгръщах манускрипта и чак сега забелязах, че последните страници се бяха слепили. Разделих ги.
На последната страница намерих биографията на Довел. Под нея имаше снимка. От копирането качеството беше се влошило, но лицето се виждаше ясно.
Мъжът имаше будни, сериозни очи и високо чело, по което падаха тъмни къдрици.
Под снимката беше написано с курсив: Амброуз Ловел, роден на 3 март 1881г. в Съфолк, починал на 17 октомври 1928г. в Лондон.
Оставих листа. Познавах това лице и веднага се сетих къде го бях виждала: старата гравюра в татковата градинска къщичка, която бях държала в ръце преди два дена, малко преди Фей да се яви.
Нужни ми бяха само няколко секунди, за да се намеря в градината. При басейна имаше двама мъже. Те го пълнеха с вода, чувах шуртенето на маркучите. Двамата ме поздравиха приятелски. Без да им обръщам внимание, аз изтичах край тях и влязох в къщичката. Гравюрата си стоеше на мястото.