Луциан - Страница 94

— Моят баща е ирландец — каза Сузи, която също като мен носеше тениска и джинси. Нейната фланелка обаче беше по-тясна. Беше опъната върху еднакво големите и гърди и имаше надпис на ученическия отбор. — Но е израснал тук — продължи тя. — Ние още не сме ходили в Ирландия. А ти? Харесва ли ти Лос Анджелис?

— Да — отговорих, натъртвайки колкото е възможно на думата. И ожесточено добавих: — Обичам го.

— Кажи нещо на немски.

Сузи наклони глава и ме загледа с такова любопитство, сякаш бях джубокс, в който беше пуснала монета и беше натиснала случайно, без да избира.

— Аз мразя майка си — казах.

Сузи се изкиска.

— Звучи смешно. Какво значи? Какво значи „майка“?

Силен звън ми спести отговора.

— Сега имам керамика — каза Сузи. — А ти?

— Също.

Съжалих, че не записах курса по рисуване. Може би можех да се прехвърля. Но тогава пък друго момиче щеше да ми задава същите въпроси.

Сузи натика мокрите си неща в сака и взе ученическата си чанта.

— Супер! Ела, ще ти покажа къде сме. Каква музика обичаш? И изобщо каква музика слушате в Германия? Можеш ли да изпееш нещо? Имам предвид нещо немско? Ще ми изпееш ли?

Тя изпляска с ръце като малко дете и ми се усмихна в очакване. Би ми се харесала, бих могла да я хвана за ръка и да отидем на керамика, а по-късно и на обяд в почивката. Бих могла и да я попитам дали ще ме запознае с приятелите си или дали би ме завела на парти. Бих могла да й изпея „Дойдох, за да остана“ от „Ние сме герои“ или „Решението“ от Анет Луизан, или да й разкажа за немската си най-близка приятелка Сузи. Бих могла да й кажа също, че с нея по всяка вероятност щяха да се разбират.

Бих. Ако. Бях. Тук. Доброволно.

Вместо това обаче, аз сама си се бях натресла тук, за да избегна по-големия ад, луксозния затвор в Пасифик Палисейдс.

Така че няма заради това да стигам дотам, че да се напъвам и да се правя, сякаш съм съвсем нормална нова ученичка от Германия през един съвсем нормален първи учебен ден в чужда страна.

И така, отговорих на Сузи, че не мога да пея, но че следващия път ще си донеса iPod-а, с което отново пожънах едно „фантастично“. Тя ме хвана под ръка и ме ескортира през училищния двор до една от многобройните сгради.

Следващите часове бяха самият ад. По керамика трябваше да дадем свобода на фантазията си, което аз, разбира се, не направих, а прекарах времето си, опитвайки се упорито да оформя възможно най-реалистична и тотално тривиална ваза за цветя. Сузи ми говореше непрекъснато, задаваше ми въпроси, на които май и отговарях, но без да се натоварвам, защото бях превключила на автопилот и се концентрирах върху глината между пръстите си.

В часа по математика, който се провеждаше отново в друго помещение, ни дадоха да правим тест и за мое съжаление бях готова трийсет минути преди края на часа.

По програма следваше час по история на Америка. Сузи съжаляваше, че днес няма да присъства, тъй като имаше съвещание с говорителите на класовете. Затова пък ми показа учебната стая, която се намираше в другия край на училището. С тичане се стигаше за около пет минути.

Учителят, мършав човек с разрошени къдри, беше упорито игнориран от класа. Седнах в последната редица, до един тип с пънк прическа, който за пръв път през този ден успя да ме накара да се поусмихна. Върху раздърпаната му фланелка без ръкав, пишеше: „Само не ме заговаряй“. Темата на урока беше американската война за независимост. И докато съучениците ми бяха изпаднали в състояние на дълбока кома, аз с всички сили опитвах да се концентрирам върху пискливия глас на учителя, който изпадна в еуфория от проявения от мен интерес.

През обедната почивка Сузи отново ме намери и ме помъкна да ме представя на приятелките си. Заваляха въпроси:

— Кажи нещо на немски!

— Как така си се преместила тук?

— Харесва ли ти Лос Анджелис?

— Кои са ти любимите групи?

— Наистина ли на шестнайсет можете вече да пиете алкохол?

— Пушиш ли?

— Имате ли клубове? А диско?

— Имаш ли си приятел?

— Ще донесеш ли утре няколко снимки от Германия?

Не, мислех си. Защото от утре няма да идвам повече. Свалям знамето. Ще свърши последният час и после: Гуд бай, Пали хай.

Последния час имахме английски. Провеждаше се в светло спретнато помещение. Стените бяха прясно боядисани, а дървените маси блестяха, сякаш бяха купени току-що.

Сузи ме придърпа до себе си на мястото при прозореца и ми забърбори за концерта на Мандо Диао, който щял да се състои в боулинга на Холивуд, и за възможността да докопа още един билет за мен, когато откъм катедрата се разнесе тихо покашляне. Объркано шушукане, после в класната стая настъпи тишина.

Сякаш някой с дистанционно управление беше намалил музикалната уредба. Сузи спря по средата на изречението и както и всички останали, отправи поглед към катедрата, към която насочих поглед и аз. Дъхът ми секна.

— Какво значи това? — прошепна объркана Сузи. — Кой е този?

Можех да й отговоря на този въпрос. Ако бях в състояние да говоря.

Високият мъж в сивия ленен костюм, който сложи върху катедрата чаша димящ чай, беше Мортън Тайгър.

Двайсет и шест

Моят учител по английски от Хамбург стоеше пред класа като лисица в кокошарник, която се наслаждава на последните секунди преди големия си удар. Не се съмнявах дори и за секунда, че Тайгър е забелязал шокираната ми физиономия, но изглежда съучениците ми не го бяха забелязали. От общото объркване заключих, че и те като мен не са го очаквали ни най-малко.