Луциан - Страница 93

Докато си пиехме латето, вниманието на мащехата ми беше изцяло насочено към мен. Тя прояви интерес, как е минало записването ми в училище, дали ми се иска да си купя още няколко дрешки, кога и къде ще искам да си взема шофьорската книжка и дали имам нужда от още нещо.

Отговорих, че нямам.

Когато Мишел паркира пред вкъщи, беше малко преди седем. Тя изключи мотора.

— И още нещо — проговори тя, като гласът й внезапно стана много тих и рязък; тръпки ме побиха. — Ако се осмелиш да продължаваш да ни съсипваш живота и да упражняваш отрицателно влияние върху Вал, ще се запознаеш с мен. Разбра ли ме?

Тя се обърна към мен и ми се усмихна.

Стомахът ми се сви, сякаш някой боксьор ме беше ударил нарочно с юмрук.

Кимнах.

Двайсет и пет

Учителката ни по плуване мисис Стратън имаше къса почти до бяло руса коса, грубо лице и широки рамене. Кожата й беше загрубяла, ощавена от слънцето.

Откритият басейн, който се намираше в задната част на училищния двор, беше почти толкова голям, колкото и халето на Алстер. Плочките в тюркоазен цвят правеха водата още по-ярка и ослепителна, на дъното се виждаха тъмносините Т-образни маркировки на коридорите, а окосената трева, която обграждаше басейна, имаше великолепен, светлозелен цвят.

Докато съученичките ми ме оглеждаха любопитно, учителката само кратко ме поздрави и после ни раздели в четири групи по пет, като ни каза да се подредим в редица на ръба на басейна. Бях в първата група, водата беше съвсем спокойна, гладка като огледало, тя се простираше пред мен и ме очакваше.

Нощта ми беше отвратителна. Когато за последен път погледнах часовника, беше малко след три и половина и когато най-накрая заспах, моментално ме нападна моят кошмар.

Сутринта Мишел беше станала и сервирала закуска за мен и Вал. Не можах да преглътна нито залък. Вал си ядеше корнфлейкса върху коленете на Мишел. Тя имаше мляко около устата и се гушеше като коте в майка си. Босите й крачета бяха върху плота на масата. Мишел я щипна по големия пръст и ми предложи с приветлива усмивка да ме остави в училище. Гимназията ми беше по пътя към началното училище на Вал. По радиото в колата бодър говорител съобщаваше, че денят ще е хубав и слънчев. Градушка или леден дъжд щяха да съответстват повече на настроението ми; най-малкото щяха да подхождат на краката ми, които изведнъж изстинаха. Питах се как вчера съм могла да бъда така изпълнена с упование и надежда.

Но сега бях тук и студеният натиск върху слепоочията ми, който усетих, когато се гмурнах под водата, накара света над мен да изчезне за няколко секунди и ми подейства добре. Щеше да бъде хубаво никога вече да не изплувам, но тялото ми работеше като отделено от мен и ме връщаше на повърхността.

Все още хубавият слънчев ден се криеше зад завеса от мараня, но за плуването беше тъкмо каквото трябва. Студената вода ме караше да усещам, че още съществувам, почти я чувах как ми шепнеше: у дома, у дома, тук, при мен си у дома…

Гласът на мисис Стратън ме уплаши. С малко думи тя излайваше наставленията си за загрявката: две обиколки бруст, после по гръб, после делфин, после кроул. Бяха правила, които владеех и които тялото ми по странен начин беше запаметило.

След нас редица след редица се гмуркаха останалите. Съученичките ми бяха в доста добра форма и невероятно амбициозни. Всяка от тях щеше да надмине с мили моите предишни съотборнички в Германия. Всичко тук ставаше на принципа на състезанието и точно това много ми харесваше.

Докато спокойната допреди малко вода се превръщаше в клокочеща, развълнувана маса, аз се борех с мислите си. С всяко движение ги оттласквах от себе си като водораслите по водната повърхност, лигави и гадни, които се опитват да ме хванат и да се увият около мен. Загребване, оттласкване, загребване, оттласкване, поемане на въздух, издишване, загребване, оттласкване.

Сега плувах, за да си възвърна част от старата Ребека, исках отново да бъда своето Аз — на всяка цена и с всички сили.

Борех се срещу мислите си за Луциан.

Междувременно се разделихме на нови групи и всяка група се концентрираше върху някоя дисциплина. Бях с кроулистките, бяхме по шест и тренирахме спринтови разстояния, първо петдесет метра, после сто, после сто и петдесет метра кроул. Напредвах, с разтворени широко ръце загребвах водата и на последното разстояние излязох втора. Когато с последни сили се качих на бордюра на басейна, бях така изтощена, че се почувствах истински добре.

Когато влязох със съученичките си под душа, се опитах вътрешно да се подготвя за следващите часове.

— Откъде идваш? — попита ме едно момиче с дълга червеникаворуса коса, която за мой ужас се представи като „Сюзън-но-приятелите-ме-наричат-Сузи“. От Източния бряг ли си?

Поколебах се за момент дали да не излъжа, но после смънках, че съм от Германия. Така или иначе, щеше да се разбере.

— О, божичко, от Германия ли? — Сузи Сюзън ме гледаше със светлозелени котешки очи. Хубавичкото й тясно лице и тренираното й тяло бяха обсипани с множество лунички. — Какво те довя в Лос Анджелис?

— Баща ми живее тук — отвърнах кратко.

— Той американец ли е?

Аз кимнах, изтрих се с пешкира, който миришеше на парфюма на Мишел, и тръгнах към шкафчето в съблекалнята, следвана плътно от Сузи, която изглежда ме смяташе за свое лично завоевание. Останалите съученички бяха останали назад, но ми беше кристално ясно, че съм станала център на внимание.

Надянах си тениската през глава и с мъка обух дънките на още влажните си крака. Бях измъкнала от гардероба най-ненатрапващите се дрехи, за да изглеждам колкото е възможно по-незабележима.