Луциан - Страница 86

— Да — отговори. — Винаги имам.

— А… имаш ли настроение да… нарисуваш нещо?

— Защо не?

Фей извади малък блок, молив и острилка от раничката си. Докато остреше молива, ми хвърли изпитателен поглед. Един мъж мина покрай нас. Носеше въдица, а до него вървеше малко момченце.

— Тук ще чакам мами — извика то на баща си.

Той кимна и се запъти към кея. Момчето седна на пясъка и започна да зарива босите си крака.

Тя рисуваше едно малко момченце.

Фей се обърна така, че да вижда момченцето. Кръстоса крака и започна да рисува.

Малкото момче вече беше заринало краката си до половината.

Една чайка кацна до него, покълва малко из пясъка наоколо и отново литна. Момчето не забелязваше нищо и никого, дори и Фей.

А тя беше навела глава над рисунката и червената й коса ми пречеше да виждам. Оглеждах се наляво, надясно, напред, назад, докато ми се зави свят.

Нямаше никой.

Накрая Фей ми подаде рисунката.

— Ето — каза. — За теб е.

Вгледах се в нея.

Фей беше нарисувала мен. Беше като да се погледнеш в огледалото, което досега не бях имала кураж да направя. Лицето ми, което преди беше кръгло, сега изглеждаше слабо и изпито. Носът и устата бяха загатнати с няколко бледи щриха. Единствено очите ми изпъкваха. Бяха големи, тъмни и толкова празни, че сама се уплаших от себе си. Не се забелязваше и искрица живот.

Тя рисуваше едно малко момченце, а ние я наблюдавахме.

Не! Не! Не ние! Впих ръцете си в пясъка и усетих как твърдите песъчинки болезнено се забиват в меката кожа под ноктите ми.

Какво бях очаквала? Беше пълна лудост да дойда тук. Защо той трябваше да е тук, след като ме беше предал по такъв начин и ме беше оставил сама? Защо…

Стоп! Не трябваше да продължавам с тези мисли, трябваше…

— Нещо липсва ли ти?

Гласът на Фей беше много тих, но изведнъж усетих, че трябва да си запуша ушите. Думите пронизваха мозъка и кънтяха във всеки ъгъл на съзнанието ми.

Превих се, обгърнах с ръце гърдите си и започнах да ридая.

Гъбите са майстори в отбраната срещу токсините, техният генетичен код показва голямо сходство с този на човека, на човека, на човека…

Вкопчих се обезумяла в своята мантра, макар да знаех, че беше твърде късно. Бях загубила. Моята, изградена с толкова мъка защитна система се беше срутила и аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо срещу това.

Червената коса на Фей пламтеше като огън на слънцето. Тя вдигна ръка и я сложи на гърба ми.

Усетих как от докосването мястото между двете плешки се зареди с топлина. Тя премина през мен и достигна до бронята, с която беше обградена гръдта ми и която сега се разпръсна на милиарди парченца, освобождавайки всички забранени мисли.

Започнах да плача и след това изкрещях толкова силно, че момченцето пред нас изскочи от пясъчната дупка и се затича към кея.

— Мразя те — крещях аз. — Мразя те, Луциан!

Вятърът стана студен, а и слънцето вече залязваше. Ние все още бяхме на брега и Фей мълчеше, както и преди, но главата ми лежеше в скута й. Тя галеше косата ми и ме съзерцаваше все така безмълвно и някак отчуждено.

Затворих очи и постоях известно време така.

— Беше перфектна вечер — чух се да казвам накрая. — Беше сряда. Нашата Ladies’ Night. Майка ми, приятелката й Врабеца и аз седяхме на тавана. Разчиствахме. Стари вещи, които да продадем на битпазар. Смеехме се и си говорехме за стари случки. И изведнъж ме обзе това особено непонятно чувство. Беше като бодване отвътре. Беше толкова леко, та в началото помислих, че си въобразявам. Същата нощ сънувах отвратителен кошмар и след това непознатото момче се появи пред моя дом.

Фей ме гледаше, без да помръдне.

Аз й разказах цялата история. Всичко, което ме беше сполетяло през последните четири месеца, което беше обърнало живота ми с главата надолу и накрая ме беше извадило от релси. Разказах й и за сънищата на Луциан и как някои бяха се сбъднали. Обясних й също и защо настоявах непременно да дойда с нея на плажа.

Физиономията на Фей остана непроменена. Не задаваше и въпроси. Тя просто ме слушаше.

Когато стигнах до завръщането на Яне от нощния й разговор с Луциан и заповедта да си приготвя багажа, аз затворих очи.

— До този момент живеех с илюзията, че съм човек със собствена воля — прошепнах. — Нахвърлих се върху майка ми и я заудрях с юмруци. Но тя остана непоклатима. Не ми обясни какво означаваше тази идиотщина с моето, подобно на бягство евакуиране. Не ми издаде и какво й беше казал Луциан. Вместо това ме заплаши, че ако на следващата сутрин не тръгна доброволно за летището, тя щяла да намери начин да ме накара. Знаех, че става дума за медикаменти, и в този момент разбрах, че съпротивата е безсмислена. Врабеца ми приготви нещата и това беше първият път, когато я виждах да плаче.

Бавно отворих очи и забелязах, че Фей е спряла поглед върху мен.

— На следващата сутрин Яне ме заведе на летището и се качи с мен в самолета. А след това беше само тази ужасна болка. И тя ставаше все по-непоносима.

Изправих се, седнах и се загледах в морето. Вдясно, на хоризонта, виждах планините, обгърнати в мараня, а морето беше приело наситено тъмен цвят. Не ми се вярваше, че е минало толкова време, но наистина като че беше вече късен следобед.

В далечината преминаваха платноходи, а точно пред нас на един кол се мъдреше пеликан. Беше огромен. С извита човка и наведена шия, приличащ на черен лебед, той ме гледаше с едно око.

— Останалото го знаеш. И да ти отговоря на предишния въпрос: да, приятно беше в клиниката. Но не, не се запознах с други луди. Достатъчно занимания имах със себе си, та да се сприятелявам с лудите, към които вече принадлежах и аз.