Луциан - Страница 85

— Почти стигнахме — каза тя. — Това беше Санта Моника. Сега идва Венис бийч. Ще потърся място за паркиране и после отиваме на плажа. Нали?

Последната нощ сънувах, че сме на плажа. Не знам къде беше този плаж.

Фей паркира Бентлито в една странична уличка. Беше обществен паркинг. Двама млади сърфисти в черни неопренови костюми и със светещи сърфове под мишница взеха да ни подсвиркват. Чернокожият пазач на паркинга таксува на Фей пет долара и я нарече „Sweetheart“. После ми намигна и попита „How are you today, my love?“

— Fine, thank you — измърморих и се опитах неволно да си представя как един германски пазач ме пита: „Как си днес, мила?“

Фей взе една стара кожена чанта от задната седалка и ми махна да я последвам. Завихме вляво по уличката и минахме покрай една къща, чиято стена беше изрисувана с графити. Беше някакъв „арт комик“ — огромна момичешка глава с черни коси. Бретонът беше разпилян по челото, кожата лилава. Момичето имаше очи с форма на бадеми, а погледът му беше невероятно строг. Вляво, с големи черни букви пишеше: „Remember who you are“.

— Харесвам Венис. Там, където живеят родителите ти, не бих могла да издържа — каза Фей и се усмихна.

„И аз не издържам“, помислих си, подтичвайки до нея, докато завиваше.

— Трябва да походим още малко.

— Няма проблем — отговорих и вътрешно благодарих на строгата медицинска сестра за това, че възстанови тялото ми. Когато в клиниката за пръв път се вдигнах от леглото, краката ми се подкосиха в буквалния смисъл на думата, а в дните след това дори отиването до тоалетната ми се струваше нещо като екстремен спорт.

Крайбрежната алея, по която тръгнахме, Фей нарече „Оушън фронт уолк“ и сега вече разбрах защо в мейла си за Венис бийч Сузи я нарича „галактическа“. Това място за разходки носеше атмосферата на „Шанце“, но беше далеч по-хубаво. За разлика от района на баща ми, макар че го познавах съвсем бегло, тук кипеше истински живот. Фей ми разказа за основателя на този район, Абът Киней. Той бил милионер от тютюневия бизнес и превърнал влажното блато южно от Санта Моника в парк, напомнящ Венеция, с канали, гондоли и пристан за развлечения. През 1920 година огнена стихия унищожила по-голямата част от постройките.

— Джим Морисън — разказваше Фей — бил един от тези, които оценили чара на тази местност. Градската управа отпуснала пари за реставрирането на парка и от края на деветдесетте „Венеция“ става отново една от забележителностите на Лос Анджелис.

Последната нощ сънувах, че седяхме на плажа. Не знам. Къде беше този плаж. Но имаше много хора.

Алеята беше пълна с народ. Деца, бебета, негри, бели, хора от всички възрасти и обществени прослойки се разхождаха насам-натам и ние напредвахме с бързината на охлюв. От всеки ъгъл звучеше музика, див микс от барабани, рап, рок и електропоп, а от лявата ни страна се редяха малки крайбрежни хотелчета, вехтошарски магазинчета, кафенета, палатки на гадатели, магазини за татуировки, сергии за украшения и блузки. Улични музиканти свиреха на китари, от огромен усилвател бумтеше хип-хоп. Един рапър с дълги пуснати къдри се въртеше в див ритъм върху паважа, мъж на кокили се беше навел към малко момиченце, а един индиец с тюрбан и сива брада се плъзна покрай нас на ролкови кънки.

Фей вървеше до мен, без да говори, само от време на време погледите ни се срещаха и тя ми се усмихваше. Нещо в нея ми напомняше Врабеца.

Минахме покрай гадатели, танцьори и улични музиканти. В един огромен кафез с дълбокомислен надпис „Muscle Beach“ тренираха мускулести мъже. На дълги маси художници излагаха картините си, в по-голямата си част семпли произведения, улично изкуство, поп арт, и маса езотерични предмети. Някои от тях поздравяваха Фей, при други тя се позаседяваше, за да разменят няколко думи. Погледнах към плажа.

Във водата имаше сърфисти.

В парка стана малко по-спокойно, явно бяхме отминали оживената част. Къщите тук приличаха на произведения на изкуството. Всички имаха големи прозорци с изглед към морето, но бяха по-разчупени и приветливи от студения дом, в който живееха баща ми и Мишел.

Фей се насочи към един кей, от който можех да наблюдавам по-отблизо сърфистите и тези с водните ски. Близо до брега те очакваха перфектната вълна. Всички бяха облечени в черни неопренови костюми и приличаха на гарвани без крило, паднали във водата.

Малко преди кея, до една издигаща се на брега стена, Фей най-сетне спря.

— Пристигнахме — каза тя.

Сега слънцето беше се издигнало високо в небето, но не беше особено топло. Може би двайсетина градуса. Аз бях облякла само една тънка тениска и кожата ми настръхна.

Фей извади едно одеяло от раницата и го постла върху пясъка.

Седнахме. Тя мълчеше. Дългите й червени къдри се спускаха по раменете, чак до средата на гърба, ръцете й си играеха с края на дрехата.

До нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива.

Зад нас се чуваше шума на Венис бийч. Обърнах се надясно. Две момчета опъваха мрежа на пясъка, а до тях имаше бяла топка.

Две момчета играеха волейбол.

— Търсиш ли някой? — попита внезапно Фей. Сивите й очи ме гледаха изпитателно.

— Не… — прехапах устни. — Не познавам никого тук.

Фей се засмя.

— Вярно — каза тя. — Беше глупав въпрос.

Тя продължи още дълго да гледа морето. Раницата лежеше до краката й.

Тя рисуваше.

— Имаш ли нещо за рисуване? — изплъзна ми се.

Знаех, че този въпрос ще прозвучи доста налудничаво, но Фей го прие съвсем нормално.