Луциан - Страница 84

Погледът ми се върна отново на русия мъж и сега знаех къде го бях виждала. Беше моят прадядо Уилям Ал.

— Не се стряскайте — чух ясен глас зад гърба си.

Обърнах се така рязко, че изпуснах гравюрата. В първия момент помислих, че е Мишел.

Но на вратата стоеше едно момиче. Беше нежна и бледа и в първия момент я взех за приятелка на Вал. Но като се вгледах, забелязах, че момичето е по-голямо, може би на моята възраст или малко по-малко. Облеклото й беше доста странно. Носеше черно таке и старомодна рокля, която беше с цвета на очите й, сребристосива.

— Ти коя си? — чух се да казвам, все още чудейки се, че думите сами излизат от устата ми. — Казвам се Фей — отвърна момичето и вдигна гравюрата. — Аз съм бавачката на Вал. — Гласът й имаше странен акцент, не личеше, че е американка.

Тя усмихнало ме изгледа.

— А ти си Спящата красавица?

Спяща красавица? Потръпнах и усетих в мен да припламва искрица от човека, който бях преди, който не би позволил да му говорят така.

— Ребека — изсъсках аз. — Името ми е Ребека.

Момичето, което се нарече Фей, се усмихна отново. После се приближи и ми подаде гравюрата.

— Забеляза ли това? — попита ме тя. Сочеше тъмнокосия мъж или поне така помислих аз. Но после видях това, което искаше да ми покаже. Опакото на дланта на този мъж беше допряно до дланта на младата жена, а малките им пръстчета бяха вплетени. Беше като в ребусите, в които трябва да се намерят разликите. Малкият детайл забелязва само онзи, който внимателно наблюдава. Но това естествено представяше картината в съвсем различна светлина.

Не е ли интересно да се разбере какво е станало от този момент нататък? — попита Фей.

— Какво? — вгледах се в момичето. — Какво означава това? Какви ги говориш?

Фей вдигна рамене.

— Можем да си говорим и за нещо друго — каза тя. — Чух, че си била в клиника. Как беше там? Добре? Запозна ли се и с други луди?

Тя наведе глава настрани. Най-малко изглеждаше враждебно настроена, а по-скоро любопитна, сериозно интересуваща се.

Стоях с отворена уста.

— Ти с всичкия ли си? — изстрелях. — Какво изобщо правиш тук? Ако съм разбрала правилно, си детегледачка на Вал, а не моя. Или — отстъпих недоверчиво крачка назад — да не си тук заради мен? Баща ми ли те накара да ме следиш?

— Не — отвърна тя непринудено.

— Е, тогава — изръмжах — изчезвай и ме остави на мира.

— На мира? — Фей се засмя. Този път сякаш се забавляваше. — Наистина не съм искала да те безпокоя. Исках да оставя една бележка на Мишел и после да отида на плажа, но видях вратата на къщичката отворена. Е, тогава… — тя отново се засмя — довиждане. Оставям те на „мира“.

Преди да излезе, Фей с леко движение махна черното таке от главата си. Това, което видях, ме удари като електрически ток. Дългите й до кръста къдрици бяха огненочервени.

— Почакай — заговорих. — Чакай. Искаше да ходиш… на плажа ли?

Фей отново се обърна към мен.

— Да? — каза тя.

Прозвуча като въпрос.

Последната нощ сънувах, че седим на плажа. Не знам къде се намираше този плаж. Но имаше доста хора. Във водата някои караха сърф, двойка младежи играеха волейбол и до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива. Рисуваше малко момченце и ние я наблюдавахме.

Сетих се за подаръка на Вал. Гледачката я беше нарисувала.

Вгледах се във Фей. Енергията, която преминаваше през мен, можеше да се сравни със свръхдоза адреналин.

— Ако не е неудобно — с мъка си поемах дъх. — Бих ли могла… да дойда с теб?

Фей повдигна равнодушно рамене.

— Разбира се — отговори.

Двайсет и две

Кремавото Бентли с червени кожени седалки, с което преминахме по улицата с многото завои към булевард „Сънсет“ и оттам към Пасифик коуст хайуей, очевидно не можеше да бъде купено със заплатата на детегледачка. Може би Фей имаше богати родители или това беше една от колите на татко или Мишел.

Тя беше оставила бележки и на двамата, че ще ме поразходи малко и ще ме върне вкъщи най-късно за вечеря. Как щеше да го приеме баща ми, не можех да знам, пък и ми беше все едно.

Фей мълчеше. Караше съсредоточено, сякаш карането по аутобана изискваше голяма концентрация, и аз сметнах, че наистина този начин на кормуване беше правилен.

Ландшафтът отляво беше хълмист. Тук-там из планината се мяркаха къщички. Имаше и хотели, над чиито покриви се вееше американското знаме. Виждаха се и много, най-различни палми. От дясната страна на аутобана, също залесена с палми, се виждаше морето. То беше сребристосиньо и по повърхността му проблясваха милиони светещи точици. Високият прибой бучеше мощно срещу брега.

Почти инстинктивно си поех въздух. Той миришеше на сол, беше свеж и усетих, че изведнъж дишането ми става по-леко. Фей се обърна към мен и ми се усмихна. В този момент почувствах към нея страшно доверие, сякаш наистина вече се познавахме.

По широката крайбрежна алея, край която преминавахме, се виждаха велосипедисти, младежи с ролкови кънки и други, които просто тичаха за здраве. По едно време изникна стара въртележка, явно част от малък лунапарк. Дълга пътека, гъмжаща от хора, водеше натам. Фей намали радиото.

— Това е кеят на Санта Моника — обясни ми тя. — Едно от любимите места на Вал. Когато има лош ден, трябва да се возя с нея поне двайсет пъти поред на увеселителното влакче.

Кимнах разсеяно.

От лявата страна на улицата имаше само обширни зелени тревни площи, по които деца играеха футбол и очевидно богати американки, в скъпи спортни екипи, разхождаха кучетата си. По-нататък се появиха и първите бездомници. Те бяха опънали палатки или разгънали спални чували върху тревата. Седяха на групи или стояха пред раздрънканите си, боядисани в различни цветове каравани, по чиито покриви бяха струпани сандъци, стари кресла и най-различни други вехтории. Фей намали скоростта.