Луциан - Страница 83

Гъбата на щастието от Врабеца вече не беше достатъчна. Трябваше да изляза оттук, преди забранените мисли да започнат отново да се промъкват в съзнанието ми.

Изведнъж ми се стори, че трябва да се задействам по-бързо. Изтичах в банята, хвърлих си един душ и разтворих вратите на гардеробното помещение. Погледът ми се плъзна по рафтовете. Видях блузата със секретните копчета, която облякох за последен път!

Смъкнах я от закачалката и я набутах зад куп пуловери. После измъкнах една лилава тениска. Обух си джинсите, но те веднага се свлякоха по бедрата ми. Намерих един колан, стегнах го с три дупки по-навътре от обикновено и излетях навън. Спрях се в коридора и се ослушах за баща ми, Мишел и Вал. Но цареше тишина, явно вече бяха потеглили. Цялата къща беше на мое разположение.

Минах по всички етажи, отворих всяка врата и надникнах във всяко помещение.

Колко ли дълго съм била тук, преди да постъпя в клиниката? Пет седмици? Или може би шест? Нямах никаква представа.

Действително бях като откъсната, откъсната от всичко, което се беше случвало, и така беше добре. Всичко, което беше ново, беше хубаво. А тази къща във всяко отношение беше съвременна. Някой архитект я беше проектирал като реализация на своя мечта; модерна, от стъкло и светлина. Всички помещения бяха с огромни панорамни прозорци, които се издигаха от дървения под и достигаха до високите тавани.

Беше на три етажа. На най-горния се намираше царството на татко и Мишел, с много гардеробни, едната — само за обувки. Обиколих ги всичките, една по една. После влязох в мраморната баня и спалнята, от чиито прозорци се виждаха планините. Зелени хълмове, прорязани от малки пътечки.

Моята стая беше на втория етаж, където се намираше стаята за гости, както и владението на Вал, в което имаше шведска стена, огромен аквариум и безброй играчки.

На първия етаж беше холът. Тук имаше прозорци и от двете страни. От левия гледката беше към планините, а от десния се виждаше подобната на парк градина и морето. Мебелировката беше скъпа и безлична. Пред черни кожени кресла и дивани имаше стъклени масички с поставени върху тях дебели илюстровани томове за модерното изкуство, фотографията и вътрешната архитектура, които изглеждаха така, сякаш не бяха отваряни. В единия ъгъл имаше роял „Steinway“. В друг ъгъл пък беше поставена гигантска статуя на Буда от черен бронз. Върху висока маса, над която висеше огледало в рамка, имаше ваза от благороден метал с бели лилии. Липсваха библиотеки, затова пък имаше огромен плосък телевизор и черни рафтове, препълнени с DVD-та. Те бяха подредени по азбучен ред, от „American Beauty“ до „Zorro“.

Беше неуютно, като изблизано, и тук човек сякаш се задушаваше. Като изключим стаята на Вал, само кухнята напомняше, че тук живеят хора. В нея имаше огромни хладилници, барплот, огромна кухненска печка и столова. Върху лъскавата повърхност от благородна стомана открих полупразни чаши с кафе и една паднала кутия с корнфлейкс. Зад кухнята се простираше градината. Беше обградена с високи дървета и напомняше на идеално поддържана паркова площ. В средата й се намираше басейнът. Сузи имаше право. Струваше си наистина да си потопиш пръстите на краката в него. И изведнъж ми се прииска да го направя.

Плуването щеше ме спаси, защото бях вече разгледала къщата, а още нямах представа, къде бих могла да избягам. Единственият проблем беше, че басейнът беше празен.

В този момент разбрах, че нямаше къде да се дяна. Преди клиниката се занимавах с болките си. По време на престоя си там пък се занимавах с това, да възстановя физическите си сили. Сега болките ми ги нямаше и физически бях във форма. През последната нощ Вал успя дори да ме извади от мълчанието. И ето че сега забранените мисли напираха отново да излязат на повърхността.

Открих градинската къщичка чак накрая. Намираше се в другия край на градината, сред цъфтящи лимонови дръвчета.

Още докато натисках дръжката на вратата, разбрах, че това е убежище на татко. Беше едно помещение на две нива. Горната част, към която водеше тясна вита стълба, се състоеше от огромен, проснат на пода матрак. Намачканите върху него чаршафи даваха ясно да се разбере, че напоследък са били доста използвани.

В долната част имаше камина, а пред нея дебел мек килим с огромни възглавници, разпръснати наоколо вестници, купчини книги и татковата китара, подарена му преди години за рождения ден от Яне. Най-масивната мебел беше писалището, дълго повече от четири и широко около два метра. Върху него беше компютърът, а около него беше пълно с дузини камъни, миди и снимки в рамки. На една от тях беше Мишел. Тя седеше върху кончето на една въртележка, с развени руси коси. Беше протегнала ръка за целувка към обектива и се усмихваше. Нямаше съмнение, кой е бил фотографът.

Три от фотографиите бяха на Вал. А останалите, някъде около десет, бяха мои и на почти всички бях усмихната. Бързо отместих поглед, защото не можех да понеса радостния израз на лицето си. Навлизах в опасни води. Погледът ми се спря върху една пожълтяла гравюра, която не беше в рамка и стоеше облегната на компютъра. Изглеждаше доста стара. Лондон, 1912, беше написано в десния долен ъгъл, избледнелият автограф отдолу не се четеше. На картината се виждаха двама мъже на около четирийсет, а между тях стоеше млада, определено красива жена. Те позираха пред една градинска беседка, а фонът беше съвсем леко загатнат. Жената беше прелестна. Черната й коса беше събрана в конска опашка и големите й тъмни очи блестяха. Малко ми напомняше на младата Одри Хепбърн от филма „Закуска в Тифани“. Изглеждаше крехка и грациозна. Стойката й беше изправена. Мъжът от дясната й страна, рус и добре изглеждащ, ми се стори познат, но не можех да се сетя откъде. Беше обвил с ръка талията на жената с жест на покорител и гледаше гордо усмихнат. Мъжът от лявата страна на дамата беше тъмнокос. Имаше високо чело, будни, много сериозни очи и поглед, насочен напред.