Луциан - Страница 82

Усмихнах се на сестричката си. Този път беше по-лесно.

— Но нали ми подари сладкиша?

Вал ме изгледа учудено.

— Сладкишът не е подарък. Хайде! Отваряй!

Послушах. В плика имаше портрет на Вал. Беше нарисуван с обикновен молив, но беше приказно красив. Вал седеше при отворения прозорец с бялата си нощничка и светлите къдри падаха по раменете й, големите й очи с гъсти мигли бяха вперени в мен. Изглеждаше много сериозна, тиха и напълно вглъбена в себе си. Този, който беше нарисувал портрета, беше открил нещо в нея, което от пръв поглед не можеше да се забележи. Но не само това правеше рисунката толкова необикновена. Контурите в лявата страна бяха нарисувани с двойни линии, втората беше много тънка и фина, само загатната.

— Какво означава това? — попитах Вал.

Вал вдигна рамене.

— Идея си нямам — отговори ми тя. — Фей го нарисува така.

— Фей? — сбърчих чело.

— Моята бавачка — отговори Вал. — Тя е супер. Може да направи така, че никой да не я вижда. Харесва ли ти картината? — изгледа ме строго Вал. — Трябва да ми благодариш. Знаеш ли колко дълго трябваше да седя кротко заради твоя подарък?

— Благодаря — казах и я прегърнах. — Но сега ще спим. Утре сигурно ще трябва да отидеш на училище, нали?

Вал вирна носле. За първи път прозвуча срамежливо.

— Мога ли да остана да спя при теб?

Гледаше ме така умолително, че аз се съгласих.

Кротичко, като кученце, малката ми сестричка се вмъкна при мен под завивката. Тя мушна студените си пръстчета между краката ми и моментално заспа. Вслушах се в спокойното й, равномерно дишане, което от време на време се прекъсваше от някоя тиха въздишка, и заопитвах, както всяка нощ, да преборя съня.

Почти не мога да си спомня времето, когато сънят беше означавал за мен почивка. Всяка нощ сънувах, че умирам. Това беше същият сън, който за пръв път бях сънувала през онази нощ в срядата в Хамбург. Той дойде и тук, в Лос Анджелис, и дори в клиниката не изчезна.

Лежах в непознатото помещение с плюшения зелен килим, с цветната шарена покривка върху леглото и трептящия над главата ми кристален полилей. До мен, върху корема ми и върху ръцете бяха парчетата стъкло и метално сладникавата миризма на кръв ме удряше в носа. Нощ след нощ търсех да си поема въздух, какъвто липсваше, и умолявах със същото отчаяние за живота си: Моля. Моля. Моля не… моля… не ме оставяй…

Щастливата гъба от Врабеца беше върху ръката ми и телцето на Вал ме сгряваше. Като голяма грейка, тя се беше сгушила в корема ми. Усещах мекия пух на косичките й, усещах уханието на ягодки, който се носеше от тях, и разбрах, че няма дълго да устоя на съня. Попримигвах още няколко пъти и се унесох.

Събудих се от ярката светлина, която играеше по клепачите ми. Примигнах объркано. Небето през прозореца имаше цвят на разредено мляко. Наистина ли бях спала чак до сутринта? Изглежда да.

Вал все още беше в прегръдките ми. Пред леглото беше коленичил баща ми. Той ни гледаше, сякаш бяхме някакъв мираж. В черните му къдри проблясваха сребърни снопчета, лицето му изглеждаше изтощено, очите му бяха хлътнали. Но в момента светнаха. Тъкмо искаше да каже нещо, когато от коридора прозвуча тревожен глас.

— Намери ли я?

Татко се стресна. Той бързо скочи и се спусна към вратата.

— Тук е — чух го, че извика тихо. — Тук при моята… при Ребека. Спи.

— Тогава я събуди! Хайде, по дяволите, вече е пропуснала първия час…

Баща ми затвори вратата.

Той отново дойде при леглото, целуна ме по челото, после погали Вал по русите къдрици.

— Успахме се, малката ми — каза татко. — Трябва да станеш. Много сме закъснели.

Вал измърмори сърдито, проскърца със зъби, после се обърна към мен и зари глава в рамото ми.

Татко внимателно отметна завивката.

— Вал. Малката ми. Ставай. Трябва да тръгваш за училище.

— Не искам — запротестира Вал, все още полусънена. — Болна съм и ще си остана тук.

Татко въздъхна.

— Хайде, съкровище.

Той пъхна ръката си под телцето на Вал и я вдигна от леглото. Тя се извъртя, съскайки. Малкото юмруче удари татко по носа.

— Хей — казах, — така не се прави.

Татко ме гледаше с увиснала челюст.

— Ти… ти… каза нещо — промълви той.

Вал отвори очи. И се ухили.

— Но говори първо с мен.

Лицето на татко се промени. Той започна да плаче като малко момче. Вал го целуна.

— Недей да тъгуваш — каза тя. — Сега ще говори и с теб. Нали?

Баща ми ме гледаше така, като че не можеше още да повярва.

Някъде в къщата прозвуча пронизителният глас на Мишел.

— Алек, часът е осем и петнайсет. Ако не тръгнем до десет минути, Вал ще пропусне и втория час.

— Ще заведа Вал при Мишел и веднага се връщам — каза баща ми.

Поклатих глава.

— Не е необходимо, татко. Аз… аз, струва ми се, бих искала да остана още малко сама.

— О, естествено. Няма проблем, напълно те разбирам.

Той ми се усмихна сияещ. Изглеждаше толкова поразен, че чува да излизат думи от устата ми, та дори и да го наругаех, щеше да е доволен.

— Но ще си остана вкъщи, в случай че имаш нужда от мен.

Отново поклатих глава.

— Недей, моля те — казах с усилие. — Ще се оправя.

Баща ми видимо се бореше със себе си.

— Окей. Ще ти оставя номера на мобилния си — каза. — Ако се събудиш и ти се прииска компания, или каквото и да било друго, позвъни ми. Идвам на секундата, окей?

Кимнах.

— Окей.

Най-накрая вратата след баща ми се затвори. Поех си дълбоко въздух, но не от облекчение. Просто всяка сричка от нашия разговор ми струваше усилие. Сетивата си усещах така, сякаш някой беше вдигнал от тях предпазната обвивка. Шумовете бяха по-ясни. Контурите по-остри. Миризмите по-силни. Бях се събудила в истинския смисъл на думата и изведнъж осъзнах, че не искам да остана и секунда повече в тази стая.