Луциан - Страница 81

— Какви?

— За чудовища.

— Искат да те изядат ли?

— Не — Вал потри очи. Бяха големи и тъмносини с дълги гъсти мигли. — Аз искам да ги изям. Те са съвсем мънички чудовища. И ги е страх от мен. И когато започнат да треперят, и мен ме хваща страх. Това глупаво ли е? Да се страхуваш сама от себе си?

Поклатих глава.

— Не — отговорих.

— Е тогава всичко е наред — Вал изглеждаше доволна. — Така и така чудовищата не са вкусни. Опекох ти сладкиш.

Кимнах.

— Пред вратата е.

— Донеси го.

Напевният глас на Вал стана строг и заповеднически.

Беше шоколадов кейк с парчета банани и орехи. Вал поиска да го разрежа и всяка от нас изяде по едно малко парче. Сладкишът беше невероятно сладък и се надявах да не ме удари в стомаха.

— Сега вече оздравя ли? — попита Вал.

Разтегнах уста в усмивка и с учудване осъзнах, че и усмивката изисква физически усилия. Мускулите на ръцете и краката си ги бях поддържала с лечебна гимнастика, но мускулите на устата си — не.

— Да — опитах аз. — Оздравях.

— Аз също бях веднъж в болница — оповести Вал. — Беше, когато паднах от моята къщичка на дървото върху оградата. Туп! И после бях в безсъзнание! — Вал отново се търкулна в леглото ми и отвори очи. — И ти ли беше в безсъзнание?

— Нещо такова — казах, защото може би най-добре съответстваше на състоянието, в което бях изпаднала. Бях в несвяст от болки в продължение на три месеца. Себастиан добре се беше сетил да ми изпрати песента на „Линкин парк“, въпреки че текстът нямаше нищо общо с това, което изпитвах. Самата аз не можех да намеря думи, с които да обясня какво се беше случило с мен. Болките бяха започнали в самолета и колкото по-дълго стоях тук, толкова по-силни ставаха.

Аз не отказвах да се храня и не мълчах от инат, яд или отчаяние, както предполагаха всички. Ако отворех устата си, сигурно щях само да крещя и да не спирам, така както не спираше и болката.

Болката ме държеше в ноктите си като някакво хищно чудовище, в чиито лапи бях предадена, без да мога да се съпротивлявам, и надвиваше всички други чувства и усещания, на които бях способна.

Странно е, че именно клиниката, с която всички толкова ме заплашваха, беше моето спасение. В деня, в който татко ме заведе там, болките бяха станали толкова непоносими, че бих направила всичко, само да престанат. Може би щях и да се самоубия, ако имах тази възможност. Когато легнах, превита от болка в болничното легло, забелязах как около мен настана суетня. Каквото и да ми даваха лекарите през този ден, помагаше. Оттогава започнах да се подобрявам, макар и бавничко. В началото ме хранеха изкуствено, но по някое време започнах да се храня сама. Тялото ми, макар и трудно, започна да си припомня, че има мускули и че действително е в състояние да ги използва. Във фитнес залата и в плувния басейн възвърнах физическата си сила и когато днес татко дойде да ме вземе, лекарите казаха, че съм се възстановила физически. За психическото ми състояние те не можеха да се произнесат. Аз също, защото когато физическата болка стихна, бях изнамерила друг начин да отблъсквам опасните мисли.

В това ми помогна Врабеца. Макар че по това време изобщо да не четях нейните мейли, си спомнях съвсем точно цитата за токсичната съпротива. Тя се беше превърнала в един вид „мантра“, която си казвах всеки път, когато забранените мисли заплашваха да изплуват отново на повърхността.

— Ти пак ли онемя? — осведоми се Вал.

Тя беше коленичила пред мен на леглото и изучаваше лицето ми. Гледаше с напрегнат, критичен поглед, сякаш бях поръчана стока, за която обмисля дали да я задържи, или да я върне.

— Не — отговорих и опитах да се усмихна отново. — Благодаря за сладкиша. Наистина е много вкусен.

Вал не ме изпускаше от очи.

— И така. Намирам, че си приличате с баща ми като две капки вода — заключи тя.

Замислих се дали в нейните очи това беше преимущество или недостатък. За разлика от мен, Вал никак не приличаше на баща ни.

— Мами смята, че с мен не е така — продължи Вал. — Тя казва, че от татко съм наследила само неприемливите страни. Какво означава „неприемливи страни“?

— Може би мамчето ще може да ти обясни това по-добре — казах аз, но Вал беше заета вече със следващия въпрос.

— Ще си разопаковаш ли сега подаръците? — поиска да узнае тя със светнали очи.

Погледнах камарата от подаръци. Реших да зарадвам Вал, която с разпалено усърдие се втурна да ги разопакова. Разкъсваше се хартия, панделки летяха във въздуха и Вал тържествено ми поднасяше подарък след подарък с такава радост, сякаш самата тя беше рожденичка. Аз механично ги поемах. Дигитална камера, чек за курс по шофиране и прекрасен фотоалбум за Лос Анджелис бяха подаръците от баща ми. Себастиан ми беше изпратил една червена кутия от аптечка за първа помощ, пълна с любимите ми сладки лакомства и сбирка от собственоръчно „изпечени“ CD-та.

От Сузи имах яркочервен бански костюм и сребърна гривна с едно медальонче. Беше половин сърце с гравиран надпис: Friends for ever.

— И какво имаше вътре? — попита сестра ми, като посочи отворената кутийка с надпис: Sponglia beatificae.

— Една гъба на щастието — прошепнах тихо и погледнах към бюрото, където я бях оставила. Последният пакет беше с надпис „От мама“, но когато Вал понечи да го отвори, аз здраво хванах ръката й.

— Този недей — казах решително. — Не мислиш ли, че вече е време за сън? Много е късно!

— Не още! — каза Вал и ми подаде едно малко пакетче. — Първо ще трябва да отвориш моя подарък.