Луциан - Страница 8

— Хей, Бек, съжалявам за днес сутринта — издума Себастиан. За пръв път, от както се бяхме разделили, ме наричаше Бек. — Не исках…

— Но го направи — изсъска Сузи. — Следващия път си налапай „Келвин“ слипа, та да си затвориш човката.

Шейла пое дълбоко въздух. Върху розовия й блясък за устни се беше лепнало късче месо.

Себастиан се усмихна на Сузи. Още докато бяхме двойка, те постоянно влизаха в словесен бой, но по принцип хранеха симпатии един към друг.

— Тъй! — Сузи седна срещу мен на една от масите отзад и облиза оплесканите си с кетчуп пръсти. — Хайде сега разказвай какво стана.

На стената цъкаше часовник. Беше във формата на бургер, секундарната стрелка пък беше във вид на пържен картоф. Следях я с очи: на три, на шест, на девет…

— Ако до две секунди не си отвориш устата, ще се разкрещя — заплаши Сузи и измъкна парченце краставица от пилешкия бургер.

Започнах да топя картофите си в кетчупа и заразказвах какво ми се беше случило миналата нощ. Когато свърших, пилешкият бургер лежеше недокоснат в чинията. Беше изстинал и изглеждаше толкова гаден, че при вида му ми се доповръща.

— И стоеше долу пред фенера? И се взираше точно в твоята стая? Сигурна ли си, че не е бил Себастиан?

Сузи се настани на моята пейка при прозореца и се загледа през улицата отсреща.

Себастиан седеше с другите в час по биология, в който госпожа Донер, дребничка учителка с бузки на хамстер и посивял кок, вероятно тъкмо се беше отдала на любимата си тема — „Легални и нелегални дроги“.

Сузи ме беше придумала да избягаме последните часове. Току-що се беше обадила в секретариата с преправен глас, за да ни извини.

— Сто на сто съм сигурна — чух се да казвам.

— Беки, та това е ужасно! Кой стои по нощите под чуждите прозорци и наблюдава обитателите?

Сузи потрепери.

Без да се замисля, тя бързо реши, че кошмарът е следствие от свръхдозата ябълков щрудел. Но това с непознатия под фенера направо развихри фантазията й.

— Може да е този, беглецът от лудницата — прошепна тя с широко отворени очи.

— Кой, кой, моля?

— Този, смахнатият, с маската от розов чорап, за когото съобщиха по телевизията. Нощем се качва при самотни жени и сяда на ръба на леглото им. Докато спят, той ги гали по бузите и когато унесени си отворят очите, ги…

— Сузи! — изкрещях ужасена. — Ще престанеш ли, за бога, с тези гадости? Това няма да направи съня ми тази нощ по-спокоен, чуваш ли?

Откъснах приятелката си от перваза. Странно, през целия ден мислех постоянно или за своя кошмарен сън, или за странната фигура под моя прозорец. Но и като говорех за това, не ми ставаше по-добре. Напротив, нещо ми подсказваше, че правя голяма грешка. Изказано на глас, се създаваше впечатление за стечение на поредица от странни случайности. Но не беше така, поне не и за мен. Защото това странно усещане в гърдите, тази празнота — бяха реални, въпреки че не можех да си ги обясня.

— Я по-добре разкажи как мина вчерашната репетиция на групата? — попитах Сузи.

С дълбока въздишка приятелката ми се тръшна върху мекия чувал и темата на следващия час беше Димо̀ Ямал, фронтмен на ученическата банда „Д-р Но и болните сестри“ и Сузин блян в безсънните нощи. Според моите разбирания Димо̀ беше един арогантен мухльо, но това мнение благоразумно го пазех само за себе си, защото Сузи не би се съгласила с него.

Преди три месеца Димо̀ беше взел приятелката ми в отбрания кръг на беквокалите. Оттогава Сузи започна да взима уроци по пеене и заиграваше сериозно с мисълта да се подложи на пластична операция. За мен си остава загадка, защо хората се опитват да се изявяват тъкмо там, където най-малко ги бива. При това, що се отнася до външността, съдбата беше надарила Сузи точно толкова щедро, колкото и Себастиан.

Визуално Сузи беше почти пълна моя противоположност. Което не означава, че до нея се чувствах като грозното пате. Но с моите закръглени бедра, дебели крака и голям бюст бях вероятно същински кошмар за болните от анорексия.

И докато аз, също като татко, бях чернокоса и с кестеняви очи, Сузи имаше светлоруси, дълги до задника, навити като тирбушон къдрици, очите й бяха светлозелени, тялото й — като на елф.

Единственият недостатък, който имаше, го знаехме само четирима: гинеколожката на Сузи, майка й, Яне и аз. Сузи имаше различни по големина гърди. Дясната, е размер В/С, а лявата — е А на чашката.

За да прикрие разликата, Сузи си беше поръчала специални сутиени, на които едната от чашките беше подплатена със специален, подобен на гума материал. Така можеше да носи и тесни фланелки, без да се забелязва разликата в гърдите. Въпреки това тя страдаше ужасно. Когато имахме физическо, винаги напускаше съблекалнята последна и с мен за бодигард. А колко часове бяхме прекарали в интернет форумите по въпроса, просто не мога да изброя. Междувременно научих наизуст всички подробности, или по-точно плюсовете на операциите на гърдата. За минусите грижата имахме ние, Яне и аз.

След като Сузи подробно и възторжено разказа за песните на Димо̀, за гласа на Димо̀, за дупето на Димо̀ и за белега по рождение върху челото на Димо̀, отново се върнахме на нейния комплекс и отново си опитах късмета да направя препратка към момичетата, които имат много по-сериозни проблеми с гърдите. Безнадеждно начинание.

— Лилит Хопф се е родила със зурла — контрира ме Сузи. — Имала е цял живот да свиква с нея. А моите гърди си бяха съвсем еднакви. Защо, по дяволите, дясната беше толкова недоволна от това, та тръгна да расте още.