Луциан - Страница 7

— А сега, да се заемем с фактическата тема, предвидена за този час.

Той издърпа златния ланец и извади джобния си часовник. Всеки път, когато го поглеждаше, лявото му око потрепваше.

— Избрах ви една кратка история от Амброз Ловел — оповести той. — Едно от най-ранните му произведения. — Шейла, би ли била така добра да ми помогнеш? Надявам се, че можеш да ходиш с тези ботуши? — и той връчи на Шейла голям топ хартия. Този път ъгълчетата на устните му потрепнаха.

Сузи едва се сдържаше да не се изкикоти, а на мен ми олекна. „Нова жертва, нов късмет“, ми мина през ума. Но по случая с Шейла Хамени бях напълно съгласна с Тайгър. Когато Шейла тръгна из класната стая, ходейки като на кокили с белите си ботуши, с тънки като игли токчета, за да раздаде листовете, тя приличаше на измъчена кокошка на кокили, но това не и пречеше да поклаща малкото си дупенце.

Сузи държеше листа с разказа пред лицето си.

— Моля те, напомни ми да регистрирам нова група в ученическия фейсбук под името „Нямам предразсъдъци, но тя носи бели ботуши“.

Стиснах устни, за да не прихна, и се съсредоточих върху листа си. „The Bell in the Fog“ от Амброз Ловел. Съфолк, Англия 1889–1950.

Преди Тайгър да вземе нашия клас, никога не бях чувала за този писател, но впоследствие научих много за него. Изглежда Тайгър притежаваше всичките му произведения, включително и ръкописа на единствения незавършен роман на Ловел, от който веднъж ни дари с малък откъс. В повечето случаи обаче ни четеше разкази от този автор.

Ако трябва да съм честна, признавам, че това бяха любимите ми часове. Тайгър имаше прекрасен глас на разказвач, дрезгав, дълбок и приятно провлечен. Но днес той помоли Себастиан да чете, като поиска да извадим всички непознати думи и ги наизустим за следващия час.

В новелата на Ловел се разказваше за един английски лорд, който в тъмна мъглива нощ минавал през едно мочурище и изведнъж чул странно звънтене.

Себастиан владееше английския почти толкова добре, колкото нашия учител, беше и умел четец, но въпреки това се концентрирах с мъка.

Що се отнасяше до съня, със сигурност принадлежах към групата на лалугерите. Осем часа сън бяха моят минимум, всичко под него разрушаваше нервната ми система и не само нея. А и днес се чувствах някак особено. Мислите ми започнаха да странстват и докато се осъзная, пред очите ми отново се появиха ужасният изкуствен плюшен килим от съня ми, цветната постелка, стъклените парчета и многото кръв. Прибави се и усещането, че някой се навежда над мен, някой, когото умолявах да ме остави жива.

Слепоочията ми болезнено затуптяха. Пробвах да затворя очи, но тогава се появи следващата картина: тъмната фигура, която се подпираше на фенера и втренчено гледаше нагоре към мен.

Отворих очи, защото започна да ме избива пот.

Това, че Тайгър отново ме гледаше, не помогна. Опитах се да избегна този поглед, по нещо в израза му беше по-различно от обикновено. Ако не познавах толкова добре учителя си по английски, щях да си помисля, че е загрижен за мен.

— Какво става с теб, Беки? — попита ме Сузи в обедната почивка. Както всеки ден седяхме на бара в „Doris Diner“ и чакахме да ни донесат обяда. — Заради Тайгър ли си такава? Този задник. Защо те мрази толкова? Само защото баща ти е американец? Какво всъщност казва татко ти по въпроса? Говорила ли си с него за това? Какво би се случило, ако някой път го изпратиш при Тайгър в приемния му час? Нали искаше да идва в Германия преди Коледа?

Прозях се и се засмях едновременно. Моята най-добра приятелка можеше без никакъв проблем да наниже три дузини въпроси, без да изчаква отговорите. Този път обаче тя се върна към темата.

— Сега сериозно. Защо си толкова бледа като лорда на Тайгър от мъгливото мочурище?

— Сигурна ли си… — започнах.

— Да ти дам ли огледало? — Сузи пое чикъпбургерите с пържени картофи. — Попитай Шейла, може да ти даде някое от своята колекция.

— Благодаря ти, Сузи, знам как изглеждам. — Исках да кажа: „Сигурна ли си, че искаш да чуеш защо съм така?“

— Хайде, не увъртай! Карай направо. Заради… него ли? Съжаляваш ли?

Сузи кимна към масата до вратата. На нея седеше Себастиан, заобиколен от цялата фракция „мацки“ и тъкмо си вадеше един косъм от окото. Себастиан имаше гъсти извити мигли и най-чувствените устни, които някога бях виждала. Миналото лято в сладкарницата на „Шанце“ го попитах как би усетил сладоледа с яйчен ликьор върху езика си. Дявол знае какво ме беше прихванало. Веднага след това избухнах в истеричен смях и ми се поиска да потъна в земята от срам. Но Себастиан повдигна едната си вежда и направи крачка към мен. А после отговори на въпроса ми.

Сега, както си чаках бургера и отвръщах на присмехулния му поглед, този спомен изведнъж оживя отново. Не само целувките, но и всички тези месеци, които последваха, след моя въпрос, наистина ме изпълваха и правеха щастлива. Да.

И все пак нещо липсваше. Когато преди пет седмици и половина задържах ръката на Себастиан, която се пъхна под завивката ми, той ме погледна в очите и каза:

— Не е от страх, че ще те изоставя аз. Страхуваш се, че ще го направиш ти. Затова не искаш да спиш с мен. Нали?

Когато зарових глава между раменете му, той нежно ме отблъсна. После стана и си тръгна.

Така отново беше на разположение на „Жулиетките“, които му се лепяха като мухи на мед. А и Себастиан престана да се съпротивлява.

— Ето ти бургера.

Сузи ми тикна таблата в ръцете и двете се отправихме към нашата маса. Когато минахме покрай групата на Себастиан, Шейла така се вторачи в мен, сякаш искаше с този поглед да ме изстреля на луната. Тя едва не седеше в скута на Себастиан.