Луциан - Страница 9

— Погледни го и от друга гледна точка — опитах да се пошегувам. — Ако на Димо̀ му харесват малки гърди, ще можеш да го ощастливиш. Ако му харесват големи — пак ще го направиш щастлив. Ти си, така да се каже, „две в едно“.

— Много смешно — Сузи скръсти ръце пред своите така недолюбвани от нея части на тялото си. — По-добре да умра като стара мома, отколкото да си разголя недъгавото тяло пред Димо̀. Поне да бях болна от рак, тогава щях да имам някакво извинение, а то…

— Сузи, не говориш сериозно!

— Не, говоря съвсем сериозно!

Станеше ли дума за нейния бюст, Сузи нямаше граници. Но беше невъзможно да й се сърдиш. Никой досега не бе успял да й се сърди повече от пет минути.

След като се успокои, влязохме в You Tube, чухме новото CD на Кулио „Steal Hear“, след което изпратихме от джиесема на Сузината майка зов за помощ към нейния данъчен съветник. От половин година те двамата имаха интимна връзка. Затова и бащата на Сузи се изнесе от тях преди няколко седмици, а Сузи мразеше новия на майка си, сякаш беше чумав.

— Скъпи, колата ми се повреди — диктуваше ми Сузи, защото аз пишех по-бързо. — Аз съм на отбивката за почивка, първия изход от магистралата за Хановер. „Пътна помощ“ ще дойде чак след три часа. Можеш ли да ме спасиш? Копнея за теб. Твоето охлювче.

— Охлювче ли? — прихнах аз. Майката на Сузи беше висока, стройна жена, която провеждаше семинари по мениджмънт за ръководни кадри в Хановер. — Тя нарича себе си охлювче? А всъщност къде е в момента?

— Болна, в леглото — отвърна Сузи с триумфираща усмивка. Грабна джиесема от ръката ми и натисна „изпращане“. — Хващам се на бас, че след десет секунди отговорът ще пристигне. — Сузи постави джиесема върху дланта си и ето че отговорът пристигна.

...

„На път съм. Не мърдай от мястото си. Спасението идва.

Гледах втренчено дисплея. Наистина беше написал „Цифров жребец“.

— Призля ми — казах и изпратих безмълвна благодарност към Господ, че ме е предпазил от такива семейни проблеми. Сузи наистина имаше много по-големи грижи от тази с разликата в гърдите, но се радвах, че в случая проявяваше чувство за хумор.

Само като си представихме как „Цифровият жребец“ на „Охлювчето“ яхва в този момент спортната си кола и отпрашва с 200 км към Хановер, се запревивахме от смях. Кулио продължаваше рапа „Keep in Gangsta“.

А когато Яне се върна от работа и подаде глава от вратата на моята стая, ние и разказахме за SMS-a.

Тя също се разсмя.

— Ако милата ти болна майка разбере, ще те приютим у нас. Нали знаеш, Сузи?

Сузи кимна. Отдавна предполагах, че за нея Яне е майката, за която винаги е мечтала. Със Сузи се познавахме още от основното училище и нашето жилище беше неин втори дом. Тъкмо донесох две чинии със суфле, когато джиесемът ми иззвъня. Бащата на Себастиан. Беше шеф на фирма за кетъринг и в началото на годината Себастиан ми беше осигурил работа при него. Помагах, когато имаше следобедни сбирки или пък партита в края на седмицата, но за днес нямах нищо отбелязано в тефтера си.

— О, господи, колко хубаво, че те намерих! — изпъхтя той. Гласът му звучеше така напрегнато, като че беше в прединфарктно състояние. — Имаме коктейл по случай едно откриване, суперважен клиент! Една от сервитьорките се разболя. Можеш ли да я заместиш? Магазинът се казва „Lights on“. Големият булевард край Елба, в „Щилверк“. Откриването е в девет. Плащам двойно. Не приемам отказ. Какво ще кажеш?

Казах „да“, макар че от последната нощ още се чувствах зле и щеше да е най-добре да си легна рано. Но бащата на Себастиан звучеше така отчаяно, че не ми даде сърце да му откажа.

След като Сузи си тръгна, си взех още един душ — този път леденостуден. Уверих Яне, че със сигурност ще се прибера в единайсет, и тръгнах.

„Lights on“, както показваше името, беше магазин за осветителни тела в „Щилверк“ — доста шикозен мол до рибния пазар. Когато пристигнах, гостите бяха вече там. Бащата на Себастиан ми подаде облеклото, което беше пожелал клиентът, и аз бързо се преоблякох в тоалетната. Къса черна рокля с дълбоко деколте и бяла престилка, към тях високи токчета. Ей! Надали можеше да е по-курвенско.

Но бях твърде уморена, за да се ядосам. Когато хвърлих поглед в огледалото, се изплаших от себе си. Очите ми бяха зачервени и смъдяха, кожата ми беше бяла като сирене и инак по-скоро кръглото ми лице сега изглеждаше изпосталяло. Ощипах се по бузите и се залових за работа.

Гостите бяха жени и мъже на около четирийсет, които Врабеца би сложила в раздел „новобогаташи“. Те стояха наоколо, седяха по червените кадифени канапета или върху хромирани високи табуретки на бара и чакаха хапките, които аз и още две сервитьорки трябваше да им поднесем. До щанда за продажби бандата засвири лайф. Дует от две засукани певици, които за подгряване изпълниха песента на ABBA „Lovelight“. Светлините в магазина, които бяха намалени, изведнъж светнаха с пълна сила: стотици дизайнерски лампи грейнаха едновременно и направиха шоуто наистина бляскаво. Аплици, стоящи лампи, настолни осветителни тела, полилеи в най-различни размери и форми. Тези ярки светлини ми опъваха нервите, а и многото хора съвсем влошаваха положението. Магазинът, огромен хангар с каменен под и висок таван, беше претъпкан.

Със стиснати зъби се провирах през тълпата. Само за тази униформа заслужавах тройно заплащане. Обувките ми стягаха, дрехите ме дразнеха и един плешивец в костюм на ситно райе беше забил нагъл поглед в деколтето ми, докато си взимаше фаршировани яйца, китайски кюфтенца и скаридени шишчета от таблата ми. С удоволствие бих запратила таблата към голото му теме. „Ако имаше преддверие на ада, такива като него биха стояли в първата редица“, помислих си отвратена.