Луциан - Страница 75

— Но все пак съдът не се разля — каза накрая тя, като сбърчи чело.

— Не. — Стоплих ръцете си на пластмасовата чашка с горещ чай. — Не се разля. А и още не си бях завързала кърпата на тила.

— Значи сънищата на Луциан или се сбъдват наполовина, или… — Сузи си взе парченце салам от пицата. — … или това, което е сънувал, ти можеш да го променяш. Кой знае? — Тя ми се усмихна ободряващо. — Може би ще празнуваш седемнайсетия си рожден ден все пак без Себастиан, а вместо това ще плувате в небето над Хамбург с Луциан. Макар че аз…

Затворих очи.

— Сузи — прошепнах, — той беше този, който попита кога ще отида при него. Той каза, че ще ме чака. Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.

Сузи ме хвана за раменете и ме изгледа строго.

— Сега трябва да дойдеш с мен вкъщи — тя енергично поклати глава. — Край засега, Беки. Хайде в леглото. И утре е ден. Ако останеш да стоиш тук, утре сутринта ще си замръзнала. Ноември е!

Понечих да протестирам, но Сузи беше категорична.

Майка й отново я нямаше. Чух я да се прибира малко след три часа и по високото кискане разбрах, че не е сама. Сузи спеше, похъркваше лекичко и мърмореше името на Димо̀ в съня си. През деня тя не искаше да говори за него, като твърдеше, че темата вече не съществува. Грижовно я погалих по къдриците, докато не се успокои.

Ози Озбърн се въртеше в колелото си, чуваше се вибриращият шум, като че ли тренираше за световното по спринт за хамстери.

По едно време изпаднах в изтощителен полусън, но в шест часа скочих с разтуптяно сърце. Нервите ми бяха опънати до скъсване и възбудата ми се беше превърнала в пълна паника.

Продължавах да си мисля за обещанието на Луциан да ме чака — защо не го изпълни? Защо не си беше вкъщи, защо никой не го беше виждал в бара? Дали не му се беше случило нещо?

Притеснението ми за него беше точно толкова голямо, колкото и страхът, че неговото изчезване е свързано с посещението ми в бара. Наистина ли е могъл да повярва, че аз нарочно съм отишла там с Яне и Врабеца. За момент си представих, че вече никога няма да го видя, и тогава вече не можах да се сдържа. Облякох се тихичко, оставих бележка на Сузи и се измъкнах от къщата.

Отново се запътих към Холцдам.

Взех си кафе от една пекарна по пътя и се отправих към поста си. Изчаках да стане осем часа. После пресякох улицата и отново позвъних.

Нищо.

Започнах да натискам всички звънци наред, докато най-накрая някой ми отвори поне външната врата. После се затичах нагоре, заудрях като полудяла по вратата, спрях и се ослушах.

Вътре беше съвсем тихо.

Тогава седнах на стълбите и зачаках.

Малко преди дванайсет отидох в бара, където днес зад плота седеше друго момче, млад тип с коси на таралеж.

Той не познавал никакъв Луциан, sorry. Бил отскочил да помогне, защото колежката му се била разболяла.

— Коя? — отдавна вече бях захвърлила на боклука и последните останки от своето достойнство. — Тази с русата или другата с кестенявата коса?

Той първо смръщи чело, после ми се усмихна състрадателно:

— Русата, Сидни.

Сузи ми звънна на джиесема точно когато тръгвах към Холцдам.

— Себастиан ме пита за теб — каза ми тя. — Отговорих му, че имаш температура. Не се прави на луда, Беки. Чуваш ли? Отпусни се или поне се опитай да го направиш. Със сигурност има обяснение за това, къде е. Може наистина да се крие, защото се е ядосал заради случката с Яне онзи ден.

— Да — отвърнах умърлушено. — Може би е така.

По обяд се отбих за малко вкъщи и оставих бележка на Яне и Врабеца, че отивам на плуване. После отново поех пътя към Холцдам. Започнах отново да звъня на пожар. Когато се чу шумът в домофона и вратата се отвори, почти се разплаках от облекчение. С диви скокове се изкатерих по стълбите и спрях, на петия етаж.

На вратата стоеше жената с дългите кестеняви коси, този път, естествено, облечена.

— Къде е пожарът? — попита.

Къде гореше ли? Навсякъде.

— Твоят приятел го няма — обясни ми тя.

— Може ли… бих ли могла… за малко да вляза в стаята му? Забравила съм си нещо.

Жената се поколеба.

— Не знам дали… окей, влизай.

Тя ми отвори вратата.

Когато влязох в стаята на Луциан, която носеше аромата му, ми се прииска да се заключа в нея. Леглото не беше оправено, дрехите му бяха небрежно разхвърляни по пода. В кошчето за боклук открих книгата на Яне.

Отпуснах се на леглото, взех възглавницата, допрях я до лицето си и вдъхнах миризмата на Луциан. Не исках да си тръгвам. Исках да остана, докато си дойде и ми каже какво се е случило.

Но ето че след няколко минути на вратата се похлопа.

— Съжалявам — каза жената, — трябва да излизам и най-добре ще е да си тръгнеш.

— Моля ви! Само секунда — примолих се аз. — Имате ли нещо за писане?

Жената ми донесе лист и молив.

„Луциан, къде си??? Обади се!!!“

Надрасках номера на мобилния си под написаното и напуснах дома. Отново беше започнало да вали. Този път капките бодяха като карфици, които достигаха до костите. Дърветата бяха почти съвсем голи и шумата по пътеките вече нямаше есенните багри. Беше кафява, влажна и тъжна.

Вкъщи хванах Джим Боб, който през последните дни беше ужасно тъжен, извадих го от клетката и го занесох в моята стая.

Яне беше готвила. Тя потропа на вратата ми, но аз излъгах, че ме боли главата и искам да си легна рано. Седнах пред компютъра и започнах да проверявам имейлите си, та да се поразсея. Джим Боб се качи на бюрото и закълва тетрадката ми по математика. От време на време издаваше тихи звуци.