Луциан - Страница 74

Хукнах към „Пени“, промъкнах се до касата, набутах напитките в раницата и отпраших към Холцдам. Отново зазвънях на пожар и започнах да ругая след няколко минути, защото отново никой не ми отвори.

„Ще те чакам!“, беше казал Луциан. След като си погледнах часовника, изтичах до бара.

— Ще ставаш постоянен посетител ли? — заяде се с мен блондинката, която беше сама зад тезгяха.

Нямах нито време, нито желание да се разправям.

— Искам да видя Луциан — казах.

— Няма го.

— Знаеш ли кога ще дойде?

— Мен ли питаш? Ако той искаше да те види, щеше да ти го каже, нали?

Сега кръвта нахлу в главата ми, а ревността в стомаха.

— Пак ще дойда — казах кратко и се върнах обратно в ателието, където Врабеца вече беше започнала да си подрежда нещата. Навсякъде видях да проблясват гъбки на щастието, от които тя беше изработила дузина, че и повече, през последните седмици.

Нейният хазяин не се виждаше никъде. Яне току-що беше се захванала с полиците, който действително бяха покрити с прах. Беше събрала косата си на конска опашка и си беше сложила малка шапчица. Само моята майка можеше да изглежда добре дори с патерица в едната ръка, с парцал в другата и с грозновата шапчица.

— Ще се заемеш ли с полиците ей там, до прозореца?

Врабеца ми хвърли един парцал.

Въздъхнах, свалих си суичъра и се захванах за работа. Пластът прах по повърхността беше дебел цял сантиметър и след секунди започнах да кихам.

— Ето — Врабеца, която беше нахлупила една плетена шапка, дойде при мен и ми подаде едно карирано шалче: — Завържи си го.

Взех шалчето, направих го на триъгълник и точно се канех да го завържа на тила си, когато се спрях в движение. Думите на Луциан проехтяха, като ехо.

Беше с бяла фланелка и беше с кърпа на главата, завързана на тила, като на пират.

Погледнах фланелата си, беше бяла. Пуснах парцала за прах и прекосих ателието, тичайки. Първата врата, която отворих, беше на тоалетната. Зад втората открих кухнята. Беше малка, натъпкана и в нея миришеше на прясна боя. Някой беше боядисал задната стена в червено.

Хладилникът беше в ъгъла, а до него се мъдреше маймуната от съня на Луциан. Беше от папиемаше, гладко лакирана и ми се хилеше с празен поглед.

Видях американското знаме на ръката й и празното пликче от кърпички „Темпо“ на гърдите й. Със затаен дъх пристъпих към нея и докоснах зъбите й. Бяха остри като върхове на саби. Като на филм се обърнах и погледнах нагоре към полицата. Сред кутиите корнфлейкс, плесенясал хляб за тост и консерви с риба тон се мъдреше съд с боя. Капачката беше отворена и по съда се стичаше светеща червена струйка. Направих крачка назад, после още една и когато се бутнах в нещо меко, от гърлото ми се изтръгна силен вик.

Зад мен стоеше Яне. Лицето й беше бяло като тебешир. Тя загледа първо маймуната, после мен. Забелязах как погледът й шари по бялата ми фланела, нагоре по косите ми, после премина върху полицата, където беше съдът с боя.

Опънах рамене, опитах да се взема в ръце и се изсмях в лицето на Яне.

— Ей, защо се промъкваш така? — попитах с възможно най-бодрия глас, на който бях способна. — Май ме изплаши. Защо ме оглеждаш? Да не съм се изринала?

Яне безмълвно поклати глава. Ето че успях да я измамя. Изглежда повярва, че не подозирам нищо.

— Аз мислех… исках — запъна се тя. — Исках само да си измия ръцете.

— Май ще стане трудно — насилих се да се усмихна отново и посочих камарата мръсни чаши в умивалника. — Но може, ако искаш, да въведеш малко ред тук, пък аз ще се заема с полиците. Става ли?

Яне кимна объркано.

— Окей.

Когато двете с Врабеца изтупахме парцалите, беше почти четири и половина и аз бях на края на силите си. Докато Яне седеше на един стол при прозореца и мълчаливо гледаше навън, аз продължавах да изпълнявам театъра с доброто настроение. Ъгълчетата на устата започнаха да ме болят от усмивки.

— Честито, Врабец — извиках радостно. — С това ателие направи истински удар.

Врабеца сияеше, конкурирайки се със своите гъби на щастието. Органфигурите вече бяха наредени по високите лавици, а за серията „Моряшка вълна“ щеше да се погрижи утре. Взех си нещата за плуване и тъкмо се канех да започна с извиненията, когато джиесемът ми иззвъня.

— Е? — беше Сузи. — Видя ли го?

Осени ме идея.

— О-леле — измърморих и изимитирах съчувствие. — Бедничката ми тя. Да дойда ли?

Сузи веднага включи.

— Разбира се — каза тя. — Идвай веднага и най-добре да останеш да преспиш.

Погледнах майка си.

— Сузи — измънках. — Не е добре. Може ли да спя при нея?

Яне смръщи чело.

— Всъщност имах намерение да ви поканя двете с Врабеца на вечеря, да отпразнуваме днешния ден.

Врабеца й се усмихна.

— Страхотна идея — каза тя. — Но можеш да поканиш само мен. — Тя ококори очи с престорен ужас. — Или не ме обичаш повече?

Яне трябваше да се усмихне против волята си. Тя целуна Врабеца и ме пусна да вървя.

Него все още го нямаше, така и не дойде. Започнах да се мотая около къщата, проверявах час по час. Само няколко пъти притичах до бара, за да видя дали Луциан не се е появил. Но го нямаше.

Ставаше все по-късно и по-късно. Сега на смяна беше друго момиче с къса кестенява коса. Тя беше мила и готова да помогне, но днес още не беше виждала Луциан. И не мислеше, че ще дойде.

Аз дори се осмелих да попитам за блондинката, но брюнетката не знаеше къде живее.

Малко преди полунощ, тъкмо беше започнало да вали, пристигна Сузи, за да ме подкрепи с пица и кана горещ чай. Преместихме се в един вход срещу дома на Луциан. Сузи ме зяпна с отворена уста, когато й разказах историята с маймуната.