Луциан - Страница 73

— Как прекара нощта? — попита ме Сузи, когато най-после пристигна. — Можа ли да спиш. Или тайно…?

Поклатих глава.

— Не, останах си вкъщи. След това, което се случи вчера, щеше да е много рисковано.

— Когато си права, никой не може да ти го отрече — каза Сузи, която още сутринта подробно ме беше разпитала за моя уикенд. Колкото до това, как съм прекарала нощта при Луциан, се въздържах от подробности. Не исках да припомням на приятелката си случилото й се с Димо̀. Затова пък разказах съвсем подробно за дланите на Луциан и за неделния инцидент в бара.

— Все още не мога да повярвам — заговори Сузи. — Колко бара има в Хамбург? Стотици? Хиляди? И ти два дена поред нацелваш точно този, в който работи Луциан? — Сузи се закиска. — Писател, който описва в книгата си такава сцена, е отлична храна за всеки литературен критик.

— Вероятно — измърморих. — Но как Луциан направи това? Ето какво ме интересува много повече.

— Кое?

— Това с Яне. Неговият израз, когато майка погледна в неговата посока. Ако беше погледнал в нея, бих помислила, че я хипнотизира. Но той демонстративно отмести поглед. Тя изглежда, че нищо не беше видяла. Тя не го беше забелязала. Та това е невъзможно, Сузи.

Моята най-добра приятелка въздъхна.

— Да, то всъщност важи за всичко, което си ми разказвала за него. Например това с Джон Бой. Или за дланите му. Сигурна ли си, че няма никакви линии по тях?

— Сузи, ти за каква ме мислиш? За малоумна? Или сляпа? По дланта му нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Но всичко друго си му е на място, нали?

Сузи се ухили и аз я сбутах.

— Не сме стигали толкова далеч — отговорих и внезапно мисълта ми се пренесе при Себастиан. С него аз бях сложила бариерата, докато с Луциан поех сама инициативата. Въздъхнах.

— Миналата нощ се рових из интернет. По повод линиите на ръката имам предвид. Луциан е прав. Има толкова много писано по темата, какво вещаят за миналото или за бъдещето. Изглежда това изкуство за четенето по ръка било познато още в древните високоразвити култури на човечеството. Има линии на сърцето, на щастието, на съдбата, на живота, дори на секса и любовта. Но за липсващи линии сведението е само едно. — Изкривих лице. — С него отново се връщаме на темата за извънземните. Публикацията се отнасяше до разказа на един ирландски писател фантаст.

Сузи доби сериозно изражение.

— Беки, ти всъщност помисляла ли си, че Луциан може би… не е човек?

Наведох глава.

— Не — прошепнах.

Но това, което си мислех всъщност, беше „да“.

Не успях да мина покрай дома на Луциан, защото Яне и Врабеца ме очакваха вкъщи, за да отпътуваме към Санкт Георг. Бях твърдо решила, да приключим с преместването възможно най-бързо. Нарочно си бях взела нещата за плуване, за да изглежда всичко по-убедително.

Ателиетата се намираха точно между „Ланген райе“ и „Хайката“ и този път хазяинът на Врабеца вече ни очакваше пред входа. Беше брадат мъж с бяла коса, будни очи и широка усмивка.

Врабеца беше права. Старата машинна фабрика беше грандиозна постройка. Под стъкления й, пропускащ светлината покрив се бяха приютили едно кафене за вегетарианци и дванайсет различни работилници. Голяма вита стълба с яркочервени парапети свързваше отделните етажи, където се намираха ателиетата на модни дизайнери, дизайнери на аксесоари, оформители на книги, дърводелци, фотографи, художници.

Работилницата на артиста, с когото Врабеца щеше да дели помещението, се намираше на третия етаж. Така че нанасянето в него щеше да отнеме доста време и сили, като се вземе предвид, че добрият човечец се измъкна от това приключение с извинението, че има дискова херния.

Освен гъбите на щастието и моряшката серия от прежди ние разтоварихме от пикапа и нейната работна серия „Органи“. Скулптурите от оцветена изкуствена смола бяха прекрасни, но съвсем нелеки, защото Врабеца ги беше поставила в дървени кутии. Така че трябваше да ги качваме една по една.

Аз грабнах една зелена фигура, която Врабеца беше нарекла Chlorophyled cerebrum, и забалансирах внимателно по множеството стъпала нагоре. Врабеца мъкнеше едно оранжево произведение, наподобяващо раковина.

— Да оставим нещата тук — каза тя, когато застанахме пред ателието, и изтри с лакът потта от челото си. — Преди да реша кое къде ще сложа, трябва да се почисти. — Тя ми хвърли един от своите погледи, който казваше: Сигурно за първи път, откакто моят наемодател обитава това ателие.

Яне, която беше учудващо подвижна с патериците, изглежда се занимаваше повече с изкуството, отколкото с прахта на артиста. Тя се спъна в едно от произведенията му. Беше голяма картина, нарисувана с ярки акрилни бои и абстрактни мотиви, в които можеше да се види всичко, което поискаш — стига човек да не се занимаваше с пренасяне. Докато тя разпитваше художника за живота му (беше чех, завършил корабостроене, работил като звероукротител в цирка и странствал по света със собственоръчно направен платноход, преди да се установи в Германия), ние с Врабеца бяхме оставили зад гърба си поне две дузини слизания и качвания.

— Бих пийнала една кола — изпъшках не без задна мисъл.

Щастието ми се усмихна.

— За съжаление, не мога да ви предложа — каза художникът.

— Ако искаш отиди до кафенето — предложи ми Яне.

— Много е скъпо — възпротивих се аз. — Какво ще кажете да отскоча до супера?

— Супер идея! — Врабеца току-що беше наместила една от кутиите с насекоми и изтръска прахта от ръцете си. — Ще ми донесеш ли един швепс?