Луциан - Страница 72

Яне, която седеше до шофьора, изруга, а Врабеца пъшкайки, помоли за една бира, за да отмие яда си. Тя даде газ, зави два пъти и после паркира. Когато видях къде сме, сърцето ми едва не спря. Бяхме пред „Мах und Consorten“.

— Не е ли по-добре… не е ли по-умно… — започнах отчаяно да заеквам, но Врабеца беше вече слязла и нетърпеливо ме подканяше с ръка.

Паникьосана, преценявах възможностите си. Можех да остана в пикапа или да избягам. Или пък да вляза и аз в кръчмата и да се правя, че нищо не знам. Реших да направя последното. Дори и да намерех някакъв глупав претекст, Яне веднага щеше да се усъмни, особено, ако откриеше Луциан в бара. Можех само да се надявам, че не е тук и че русата гъска има днес почивен ден.

Но тя стоеше зад бара и когато влязох в кръчмата след Яне и Врабеца, ме загледа с нескрита враждебност.

Отбягнах погледа й, скрих се зад листата с менюто и оставих Врабеца да поръча. За голямо мое облекчение русата не ме заговори.

Аз си взех една кола, Яне поиска чай, Врабеца една бира „Ратсхерен“. Докато стоически разглеждах менюто, Яне оглеждаше с интерес интериора. За пръв път от дни ми се стори, че се държи почти нормално. Тя и Врабеца злословеха по адрес на бъдещия й хазаин, докато аз отчаяно се опитвах да се концентрирам върху селската закуска с кисели краставички или върху моряшката гозба с яйца на очи.

Непрекъснато поглеждах към вратата, но когато Луциан срещна ужасения ми поглед, беше стигнал вече до средата на локала. Зад него, точно до вратата, имаше две слети маси. Група млади хора вдигаха наздравици, като се смееха весело. Явно бяха студенти, които празнуваха току-що взет изпит.

Луциан погледна към бара, после към мен и когато забеляза Яне, потрепна. Майка ми, която седеше с лице към прозореца, тъкмо коментираше един позлатен бюст, на който някой беше поставил слънчеви очила, измайсторени от бирени капачки. После се обърна по посока на вратата.

В същия момент лицето на Луциан придоби решителен, съсредоточен израз. Погледът му беше прикован в бара. Той се усмихна на русокосата, но тази усмивка беше някак формална, сякаш не момичето, а барът беше по-важен за него. После се плъзна с типичните за него плавни движения покрай нас към вратата с надпис „Частно“, отвори я, намигна още веднъж на блондинката и изчезна.

Забелязах триумфиращия поглед на сервитьорката с крайчеца на окото си. Цялото ми внимание беше насочено към Яне. Когато тя отново се обърна, сърцето ми заби до пръсване. Яне ми се усмихваше. Изражението на лицето й в никакъв случай не беше объркано или уплашено. И ако изобщо изразяваше нещо, то беше като леко смущение от някакво мимолетно видение. Следващата секунда тя взе чашата си, изпи последната глътка чай и предложи да платим.

Не знаех какво да кажа. Дали Яне не беше забелязала Луциан? Та тя гледаше точно в посока към него! Е, наистина там бяха студентите, но Луциан беше застанал в средата, как можеше да не го забележи? Как той успя да направи това? И преди всичко: какво си мислеше сега за мен?

Това се питах през цялата ужасна нощ, която прекарах сама и леглото. Само мисълта, че той можеше да разбере отново грешно всичко това и да реши, че аз съм довела нарочно Яне и Врабеца в бара, не ме оставяше да мигна.

Днес сутринта избягах от двата часа спорт и се запътих към него. Прокарах пръст по табелките на звънците до най-горната вляво: Eternal Founds.

Започнах да звъня на пожар, но никой не ми отвори. Поседях пред дома му, после се запътих към бара, но „Мах und Consortcn“ отваряха едва в 10 часа.

— Госпожице Волф?

Стреснах се. По дяволите!

Светлите очи на Тайгър се впиваха в мен, а на устните му се появи отново тънката усмивчица.

— Моля?

Поиска ми се да избягам от класа. Писна ми от тези вечни нападки. Защо нападаше мен, винаги мен?

— Какво отговорила Далия, когато съпругът й Стивън започнал да я ругае във файтона? — попита ме Тайгър.

Отвърнах войнствено на погледа му.

— Go to hell! — чух се да казвам. До мен Сузи пое дълбоко въздух. За момент аз също се уплаших от собствената си наглост. „Е, и?“, помислих упорито и погледнах Тайгър право в очите. „Хайде, давай! Пиши ми двойка, впиши ми забележка в дневника, изгони ме от час. Пука ми.“

Тайгър не направи нищо такова. В погледа му се четеше нещо като възхищение.

— Моите почитания — каза той одобрително. — Изглежда можете да четете мислите на автора.

Не бях прочела отговора на Далия, който Ловел беше написал. Но точно тези бяха думите й. „Go to hell“, казала тя на Стивън и в същия момент ярка светкавица блеснала на небето. Конете се подплашили, побягнали и тласнали двойката повторно към смъртта. Дали Стивън, както поискала Далия, отишъл в пъкъла, това авторът оставя на фантазията на читателя.

Тайгър ми смигна.

— У-ау — прошепна ми Сузи. — Откъде го знаеше? Чела ли си историята?

Поклатих глава. „Може би го е нямало в текста — мина ми през ума. — Може би Тайгър искаше да се изгаври с мен? Можех да го очаквам от него.“

Тайгър отново се обърна към класа.

— За домашна работа: потърсете си партньор и съчинете диалог дискусия, върху изречението: „Смъртта винаги настъпва прекалено рано“. Единият да е „за“, другият да го контрира. Всеки един от вас ще трябва да се опита да убеди другия. Естествено на английски.

Тайгър отново отправи поглед към мен.

— И на британски английски, моля. Срок на предаване: следващият вторник. Желая ви приятен следобед.

Чаках Сузи при стоянките за велосипеди. Беше си забравила спортния екип във физкултурния салон. Яд ме беше, че Себастиан ме изпревари и си избра Сузи като партньор за домашното. На мен ми се тропоса Аарон, който беше кръгла нула по английски. Което означаваше, че цялата тежест по написването щеше да падне върху мен. Но не ме интересуваше. До следващия вторник имаше още сума ти време.