Луциан - Страница 71

— Най-късно утре, окей? — казах. — След училище ще трябва да помогна на Врабеца при пренасянето. Нанася се в ново ателие. Но после ще кажа, че просто отивам да плувам.

Луциан се измъкна от леглото и ме прегърна. Пъхна нос в косите ми и промърмори:

— Ще те чакам. Пази се. Не тичай пред преминаващи коли.

— Обещавам — освободих се с нежелание от прегръдката му.

— До утре. Най-късно.

Докато слизах по стълбите, отново усетих, че нещо се стяга в гърдите ми, но този път усещането не беше неприятно.

Навън слънцето грееше и пресичайки улицата, имах чувството, че летя.

Осемнайсет

...

— Извинете, с Вас ли е срещата ми?

Едра и излъчваща достойнство, с лорнет в ръка, старата дама седи пред огромния, разтворен главен регистър, върху който лежи свит на кълбо дебел черен котарак.

С благосклонна усмивка тя гледа Пиер през лорнета.

— Да, господине.

— Тогава може би ще ми кажете за какво съм тук? — продължава Пиер и погалва котарака, който се протяга и започва да се търка в него.

— Регулус! — дамата смъмря котарака. — Би ли оставил господина на мира!

Усмихнат, Пиер взима котарака в ръце, докато старата дама продължава.

— В никакъв случай няма да Ви задържам дълго, господине. Нуждая се от Вас за малка чиновническа формалност.

Звучният глас на Тайгър изпълни класната стая. Днес, по изключение, не беше избрал Довел или друг английски писател за своята лекция, а сценарият на Жан-Пол Сартр за първия му филм, „Играта свърши“.

Английският превод на френския философ и писател, който Тайгър държеше в ръцете си, изглеждаше стар и протрит.

С мъка се концентрирах, но колкото по-дълго Тайгър четеше, толкова повече текстът ме увличаше. Роденият през 1912 година главен герой Пиер Дюмен бил френски бунтовник, който умрял от насилствена смърт в един и същи час с дама от висшето общество. Досега обаче Пиер не беше се запознал със своята спътница по нещастие, нито беше осъзнал, че той не е вече между живите. Тайнствен глас го бе примамил в среднощен час в малка задънена уличка с името „Laguenesie“. Там, в задната стаичка на малко магазинче, той се изправя пред една стара дама, за да поговорят. Тя седи пред едно писалище и разлиства отворена книга.

— Да, да, ди, ди, ду, ду… — продължи лекцията си Тайгър, след като отпи глътка чай от чашата и повиши гласа си с няколко октави нагоре, така че наистина прозвуча като достолепна стара дама:

...

— Дюмен, родени сме значи през… 1912?

Пиер не можеше да отвори уста. Котаракът се възползва от това, за да се покатери на раменете му.

— Да, юни 1912…

— И сте били майстор в леярната на Ансвер?

— Да.

— И днес сутринта в десет часа и трийсет и пет минути сте били убит?

Сега Пиер се навежда напред, като се подпира с лакти върху писалището, и като замаян се вглежда в старата дама. Котаракът скача от раменете му върху главния регистър.

— Убит? — продумва Пиер невярващ.

Старата дама дружелюбно потвърждава.

Пиер рязко отмята глава назад и започва да се смее:

— А, така значи… Това било… Аз съм мъртъв.

Внезапно смехът му секва и почти весело той се осведомява:

— И кой ме е убил?

— Момент: моля…

С лорнета тя прогонва котарака от главния регистър.

— Махни се оттук, Регулус! Легнал си върху името на убиеца.

После разчита вписаното:

— Аха. Убит сте от Луциан Держю.

При последните думи с мъка обърнах в кашлица сподавения си вик на уплаха. На Тайгър му стана забавно, Сузи ме срита под масата, а Себастиан се обърна към мен с объркан поглед. Приятелите ми без съмнение, също като мен, се бяха стреснали, когато чуха името на убиеца.

— … Ще Ви помоля само за един подпис… — продължи Тайгър. — За секунда Пиер губи самообладание. Накрая се връща при писалището, взима перодръжката и се подписва.

— Така — заключава старата дама. — Е, сега наистина сте мъртъв.

На това място Тайгър затвори книгата и отново отпи от чая, като извади златния часовник от жакета си. Лявото му око потрепваше.

— Time vor lovely Lovell — пошепна ми Сузи. — Интересно ми е как сега ще смени темата.

Приятелката ми, която в последните дни се беше поотърсила малко от отвратителното преживяване с Димо̀, се облегна на стола в напрегнато очакване. След като нашият учител по английски пусна отново часовника в джоба на светлосиния си жакет, който беше облякъл днес, огледа класа със светлите си очи. После извади друга книга от поизцапаната си чанта.

— Известната легенда на Сартр за това, как не можем да предопределим съществуването си — направи въведението той, — е публикувана през 1947 година. Амброз Ловел се обръща към същата тема в разказа си „Second Chance lost“ доста години преди това. Негови главни герои са Стивън и Далия. Тяхната съдба е, че загиват по време на семейна разправия в един файтон. И когато двамата в отвъдното…

Тайгър беше разтворил книгата, но дори и при най-добро желание не бях в състояние да следя повече думите му. Държах единствено погледа си неотлъчно забит в него, за да не може да разбере това. Но в мислите си се пренесох отново в неделния ден.

Разбира се, не намерих възможност да се измъкна отново по някакъв повод от вкъщи. Но въпреки това се срещнах с Луциан в една напълно абсурдна ситуация.

Понеже Яне беше все още заета, Врабеца ме помоли да й помогна в товаренето на нейните произведения, които донесохме в неделя сутринта от мазето на неин познат и ги натоварихме на камион, взет под наем. Врабеца се беше уговорила да се срещнат с художника в ателието, за да й даде ключа, но когато спряхме пред старата фабрика, джиесемът й иззвъня. Този тип си бил забравил ключовете в Любек, където имал изложба; извиняваше се разкаян и отмени срещата за следващия ден.