Луциан - Страница 76

К оглавлению

76

Имаше имейл от татко. В Ел Ей било вече почти лято и те получили голяма поръчка за реклама на сладолед във Венис бийч. Вал ми изпращаше поздрави. Тя питала баща ми дали ще я вземе със себе си при следващото си идване в Германия, та най-сетне да се запознае с мен. Какво е казала по въпроса Мишел, баща ми премълчаваше, но ми съобщи, че ще дойде след Коледа.

„How is life, little Wolf?“

It is like fucking hell.

Излегнах се на леглото, притиснах мечето върху гърдите си и започнах да наблюдавам Джим Боб, който сега се беше настанил върху перваза на прозореца.

— Хей, приятелю по килия — промълвих тихо. — Как я караш без Джон Бой?

Джим Боб не ми обърна внимание. Той ситнеше по дъската на прозореца, после се умори и зачука с човка по стъклото. Дъждът се усили и през прозореца Елба приличаше на сива супа.

Надигнах се от леглото и закрачих напред-назад из стаята като тигър в клетка. Поглеждах всеки няколко секунди джиесема си, като го заклевах, после поглеждах през прозореца и премислях как и кога ще мога да се измъкна от вкъщи, без Яне да се усъмни.

Когато джиесемът ми завибрира, едва не умрях от страх.

— Какво става с теб?

О, не. За бога, не. Затворих очи. Беше Себастиан.

— Нищо — казах немощно. — Във всеки случай нищо лошо. Имам само малко… температура.

— Този отговор вече ми е известен — чух Себастиан да въздиша. — Беки, какво става? Защо днес не беше на училище? Нещо свързано… с него ли?

— Себастиан, аз… — отчаяно затърсих думите. — Сега не мога да говоря, разбираш ли?

— Да намина ли?

— Не — сдържах се да не викам. — Не, всичко е наред. Ще ти се обадя утре. Ще се видим в училище.

Покашляне.

— Нещо не е наред — заговори Себастиан. — Нещо съвсем, никак не е както трябва. Мога да разбера, ако… ако… По дяволите! Каквото и да става с твоите чувства, моето чувство ми подсказва, че някак си се забъркваш в нещо.

— Говорил ли си със Сузи? — гласът ми стана остър.

— Не, по дяволите! Говоря с теб.

— Но аз сега не мога да говоря с теб.

Затворих.

После седнах на пода пред леглото и погледнах часовника. Беше единайсет и половина. Ако Яне си беше легнала, можех да се измъкна още веднъж.

Свих се на килима, за да събера сили.

Навън излезе буря. Дори през затворените прозорци чувах как вятърът свири в клоните и вие между къщите.

Че съм заспала, разбрах едва когато се стреснах от някакъв пронизителен звук.

Беше звънецът на вратата. Някой звънеше на пожар.

В коридора се сблъсках с Яне, която беше вече по пижама и ме гледаше объркана. Вдигнах рамене.

Божичко, не. Моля те да не е Себастиан.

— Може би Врабеца си е забравила ключа — измърмори майка ми и се запъти към вратата. — Тя е още в ателието. Небеса, та часът е два и половина. Идвам!

Не беше Врабеца.

Не беше и Себастиан.

Пред вратата стоеше Луциан. Беше бял като стената, измокрен до кости, от косата му се стичаше вода.

— Трябва да говорим — каза той рязко. — Насаме.

При това гледаше не мен, а Яне.

— Ето — той тикна парче хартия в ръката й. — Чакам ви. После, без да каже дума повече и без изобщо да ме удостои с поглед, изчезна в нощта.

Деветнайсет

За секунди Яне навлече някакви дрехи. Въпросите и протестите ми бяха точно толкова безполезни, колкото и жалкият ми опит да препреча пътя на майка си.

Стоях на вратата, заклевах я да ми каже къде ще се срещнат с Луциан, но тя ме отстрани с удивителна сила, без да проговори, и после излезе, накуцвайки с патериците. Аз се втурнах след нея, задърпах якето й, хвърлих се пред колата й, но тя даде заден ход, обърна и потегли така, че гумите изсвистяха. Затичах след нея, с боси крака по ледения асфалт, крещях, пищях, докато не се изгуби от погледа ми.

Врабеца ме намери на улицата. Вятърът фучеше в косите ми, дъждът ме удряше по лицето.

Тя ме заведе вкъщи, уви ме в одеяла, дезинфекцира краката ми (бях стъпила върху парчета стъкло, без да забележа) и за пръв път я чух в мое присъствие да ругае Яне. После ми приготви горещ чай, който дори не докоснах.

Яне се прибра в осем и половина сутринта.

Беше много спокойна и каза точно пет изречения:

— Ребека, сега отиваш в стаята си. И започваш да си приготвяш багажа. Току-що разговарях с баща ти. Той ни е резервирал билети. Отиваме в Лос Анджелис.

Втора част

Двайсет

...

От: Сузана Росман <susanna-rossmann@ gmx.de>

Изпратено: петък 21 ноември 2008, 10:08 До: Ребека Волф

Относно:?????????????


Беки???

Ти си в ЛОС АНДЖЕЛИС???

И ще ЖИВЕЕШ там за неопределен период?????? Моля те, кажи ми, че е ШЕГА, и то НАЙ-СКАПАНАТА, която съм чувала!!!

От вчера се опитвам като побъркана да се свържа с теб!!!

Телефонът ти ли е спрян???!!!

Врабеца ми даде телефонния номер на баща ти, но той казва, че ти не искаш да разговаряш с никого.

Той обаче ми каза, че имаш лаптоп в стаята си и най-късно днес след обяд ще е включен.

Казва, да ти пиша.

ЕТО НАПИСАХ ти!!!! КАКВО??? Е??? СТАНАЛО??? Нещо свързано с ЛУЦИАН ли е???

...

От: Аарон Миделехауве <aaronmiddlehauve@ freenet.de>

Изпратено: понеделник 24 ноември 2008, 18:09

До: Ребека Волф

Относно: домашни работи


здрасти, Ребека,

вярно ли е, че си в американската страна?

днес Сузи каза нещо такова в час по английски, супер!!!

но… ъъ… какво ще стане сега с нашия диалог за тая дивотия „винаги смъртта идва рано“?

аз бях за, а ти против, или беше обратно?

Тайгър смята във всеки случай, че е голям куцузлък за мен, щом партньорът ми (цитирам) „се е преместил да живее при варварите“,

76