Луциан - Страница 63

Преди още да осъзная какво се е случило, Луциан вече стоеше до мен. Той се наведе. Изглеждаше изплашен до смърт.

— Ребека — шепнеше той. — Ребека, добре ли си? Кажи нещо. Моля те! Кажи нещо!

— Глупак такъв! — промърморих и се усмихнах слабо. Болката в хълбока пулсираше силно, но надали имаше счупено. Само главата ме болеше и ми се виеше свят. В съзнанието ми се появиха думите на Тайгър и аз се разсмях.

Луциан поклати объркан глава.

— На какво се смееш?

— На учителя си — измърморих. — Трябваше да се вслушам по-добре в думите му.

Ето че дойде и шофьорът с гузната съвест, на когото за една бройка щях да направя живота черен. С пребледняло лице той се осведоми за състоянието ми. Насъбраха се и други минувачи, което никак не ми харесваше.

— Да извикам ли линейка? — Водачът на колата беше младичък. Той вече беше извадил джиесема си.

— Не, не — възпротивих се решително. — Мисля… — потиснах едно изпъшкване. — Струва ми се, че ми няма нищо.

Опитах да се надигна и почувствах ръката на Луциан, която ме подкрепи. Беше клекнал зад мен.

— Сигурна ли си, че не е нужно да викаме линейка? — попита той. Устата му беше почти до моето ухо.

— За да можеш пак да се измъкнеш ли?

— Аз ли? — Луциан се засмя тихичко. — Този, който преди малко искаше да се изнесе, май беше ти.

— Прав си — отговорих. — Трябваше да те оставя на мира. Забрави ли?

— Явно това не ти се удава, без да предизвикваш неприятности. — Луциан се опитваше да го обърне на шега, но не успяваше и това ме направи безкрайно щастлива. Той се изправи.

— Приятелката ми е добре — обърна се към шофьора. — Смятам, че не е нужно да викаме линейка.

Кимнах, стиснах зъби и протегнах ръка. Луциан ми помогна да се изправя и аз.

— Приятелката ми? Преди малко говореше съвсем друго — прошепнах. После се обърнах към шофьора: — Съжалявам. Надявам се с колата ви всичко да е наред?

— Наред е — отговори човекът. — Но следващия път внимавай, моля те, когато преминаваш пред движеща се кола. Не само ти се уплаши.

— Обещавам.

И отново си спомних за Тайгър.

Луциан вдигна раницата от земята, която при падането беше изхвръкнала, после преметна ръката ми през рамото си.

И въпреки че главата ми бучеше и краката ми още трепереха, се почувствах, сякаш някой ми беше дал силен наркотик или някакъв медикамент.

От бара също бяха наизлезли. Сид, както Луциан нарече келнерката, също. Тя беше сложила ръце на хълбоците и ни гледаше сърдито. С удоволствие бих й се изплезила, както правят децата.

— Хайде — каза Луциан. — Давай да се махаме оттук. Ще те заведа вкъщи. Там ще сме в безопасност.

— От кого ще се пазим? — не можех да не го заям. — От моите приятели или от приятелката ти?

На този въпрос не получих отговор.

Шестнайсет

Луциан живееше в Холцдам, съвсем близо до бара. Беше красива стара постройка и не се различаваше особено от сградата в Елмсбютел, където се намираше кабинетът на Яне.

— Добре ли си? — попита ме той, докато ми държеше вратата да вляза.

Кимнах. Хълбокът все още ме болеше ужасно, но поне беше ясно, че нямам нищо счупено или навехнато. За щастие спря и да ми се вие свят. Отмахнах косата от челото си и се стреснах, когато видях кръв по ръцете си. Това разтревожи и Луциан.

— Дай да видя! — Той дойде при мен, внимателно повдигна косата ми и огледа раната. — Изглежда по-страшна, отколкото е — каза той. — Трябва да отидем до петия етаж. Ще можеш ли да се качиш?

— Естествено.

Закуцуках решително до Луциан по стълбите, но когато се изкачихме, бях вече доста скапана. Луциан отвори вратата и ме пропусна пред себе си в жилището. Но когато влязох, се спрях слисана.

— Какво има? — попита Луциан.

— Нищо — отвърнах объркана.

Ала нещо тук сякаш ми беше познато. Беше миризмата. Не знаех с кого трябва да я свържа, но бях абсолютно сигурна, че не беше на Луциан.

Огледах се. Очаквах нещо долнопробно, някаква мизерна дупка в мизерен район, но че това жилище беше нещо коренно противоположно, се разбираше още от просторното антре с лъскав дървен под. Зад лакираните двукрили врати следваха аристократични помещения с високи гипсови тавани. През прозорците се виждаше залязващото слънце и доколкото можех да забележа, обзавеждането беше твърде стилно: огромни полици, пълни с книги, камина и антични мебели, чиято цена беше значително по-висока от тази на нашите, купени от битака.

— Кой живее тук? — попитах подозрително. Представата за нещо ужасно изведнъж проблесна в мозъка ми.

— Един хомосексуален милионер, — отговори ми Луциан небрежно. — Улучил шестица от лотото и с апартамента всеки месец си наема по един нов „Lovereoy“. Целия ноември ще е мой. Не съм ли късметлия?

— Идиот! — изръмжах аз.

— Но си помисли точно това, нали? — Луциан изглеждаше, сякаш ей сега ще избухне в смях.

— Сега сериозно — казах. — Кой живее тук? Приятелката ти сигурно има богат баща?

— Тя не ми е приятелка — отвърна Луциан. — Тя само е някой, който ме… разсейва.

— Страхотно! — изфучах. — И какво правиш с нея, за да те… разсее?

Вместо отговор Луциан ме хвана за ръката и ме замъкна в една от стаите, съвсем в края на коридора. Когато усетих гладката, топла кожа на ръката му, дъхът ми спря. Невероятно, колко силно беше това усещане. Инстинктивно стиснах ръката му по-здраво, но той я отдръпна. Отвори вратата на своята стая и ми посочи леглото.

— Седни — каза. — Ще донеса нещо за раната.

Когато се отпуснах върху леглото, треперех цялата, но не заради слепоочието, което отново започна да кърви. Такъв вид възбуда изпитвах за пръв път. Не познавах чувството мозъчните ми клетки да се срастват в някаква жалка топчица и се вбесявах от това, че беше толкова обсебващо.