Луциан - Страница 64

Стаята се намираше под покрива, през прозорците проникваха последните слънчеви лъчи. Стените бяха боядисани в светлосиньо и на стената, до вратата, висеше портрет на млада танцьорка. Инак не се виждаха почти никакви лични предмети, само върху един плетен стол имаше няколко стари дрехи и до леглото върху нощното шкафче лежеше книгата на Яне за сънищата. Гледах я като жилещо отровно насекомо.

— Окей — Луциан се беше върнал.

Той коленичи пред мен, което веднага отвлече вниманието ми от книгата. Сърцето ми прескачаше и тръпки ме полазиха от главата до петите. Когато Луциан с влажна кърпа започна да почиства раната, стиснах зъби.

— Боли ли те? — попита загрижено.

„Да“, помислих си. Болеше. Но не раната. Болеше ме да удържа това разстояние между нас. И това, че за пръв път бяхме съвсем сами, също не помагаше. Луциан огледа слепоочието ми и сбърчи чело. Маската на ирония започна да се стопява. Гледах като замаяна. Желанието да го привлека към себе си беше неудържимо. Отдръпвах се, но сякаш се опитвах да противостоя на привличането на огромен магнит.

Боже господи, това наистина беше смешно. Седях в стаята, на леглото на Луциан. Хиляди въпроси изгаряха душата ми, и стомаха ми още не беше угаснал ядът към момичето от бара и всичко, за което можех да мисля, беше: целуни ме. Вземи ме в прегръдките си и прави с мен каквото искаш.

Луда ли бях или бях гледала прекалено много сладникави любовни филми?

Луциан продължаваше да се занимава с челото ми. Със спокойни, концентрирани движения той почисти кожата и после лепна върху раната един лейкопласт.

— Мисля, че е достатъчно — заяви кратко. — Искаш ли нещо за пиене?

Той посочи чашата с вода. Кимнах безмълвно, отпих голяма глътка и просто му казах.

— Познавам авторката.

И посочих книгата. Моментално лицето му се вкамени отново.

— Забелязах — отвърна сухо той. Стана от пода, махна дрехите от плетения стол, хвърли ги небрежно в ъгъла и седна.

— Защо беше там? — попита хладно. — И какво беше това преди малко с твоята птица? Защо ми го разказа?

Този път запазих отговора за себе си.

— Нали не си ме издал? — опипвах внимателно терена. — Нали не си й казал, че съм била в коридора?

— Не — Луциан ме гледаше враждебно. — Не съм. Но искам да знам какво търсеше там? Кажи. Какво правеше? Следеше ли ме?

Изкашлях се. Не знаех откъде да започна.

— Тази жена, твоята… терапевтка… — започнах. По дяволите! Скръстих ръце на гърдите си. — Името ми е Ребека — продължих, — Ребека Волф.

Луциан отскочи назад, сякаш го бях ударила.

— Това значи…

Кимнах.

— Марияне Волф е моя майка.

Луциан скочи така рязко, че столът падна. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Не — процеди той.

— Това е майка ми — повторих. — Не знаех.

— Какво? — той ме изгледа подигравателно. — Не си знаела, че Марияне Волф ти е майка?

— Не знаех, че тя е твоята терапевтка! Тя нищо не ми е казала. Нито дума.

— Ти самата не си вярваш!

Луциан изрита толкова силно стола, че той прелетя през стаята. А от погледа, който ми хвърли, ми се стори, че ще е доволен да изрита и мен.

— Да! — настоях аз. — Да! Истина е, да го вземат мътните! Не можеш ли за момент да сдържиш недоверието, което те яде? Проблемът ти е, че вярваш на грешния човек!

— На грешния човек, а? — гласът му беше студен. Стоеше при вратата с кръстосани ръце. — Кажи ми тогава как така разбра, че майка ти е моя терапевтка?

Чувствах се като обвиняема в съдебен процес.

— Сама стигнах до това — процедих. — Когато ми разказа за моя първи учебен ден, започнах да търся фотоалбума, за да видя каква рокля съм носила. Албума го нямаше на мястото му, но аз все още не можех да включа. Подслушах Яне и нейната приятелка. Случайно. Те говореха за маскения бал. За това, как Себастиан те е заплашил с полиция. Все още не загрявах. Смятах, че приятелите ми са ме издали. Едва когато Себастиан ми обясни, че няма как да знае името ти, разбрах. Това тук — чукнах по книгата на Яне — си го забърсал на битака, нали? Малко след като се срещнахме.

Луциан сбърчи чело.

— Да, така беше — отвърна той.

— И после, след няколко дена си отишъл при нея. Права ли съм?

Луциан изпухтя. Изглеждаше така, сякаш сам иска да си удари шамар, заради глупостта си.

— Права си — изръмжа той и направи крачка към мен. — Наистина си се справила с ролята на детектив в тази игра. Е, доволна ли си сега?

Гневът ми отново надделя.

— С какво право ми говориш така? — изфучах и скочих от леглото. — Кой започна тази игричка с гатанките, ти или аз? — Почуках по медальончето — слънце, което пламтеше като огън върху гърдите ми и изимитирах гласа на Луциан от битака: Seize the day — Използвай деня. Това значи, нали? Как си мислиш? Че не съм си задала този въпрос, когато стана ясно, че това са думите, гравирани отзад на медальона ми? Не знам кой съм, ми каза на брега на Фалкенщайн. И после на маскения бал мистериозните ти въпроси за роклята ми в училище… Какво си си мислил за мен, Луциан? Че ще си легна и ще сънувам отговорите? Всеки проклет ден, пък и нощем съм си блъскала главата над това. — С удоволствие бих запратила нещо по стената. — Ако се беше доверил на мен, а не на говняната ми майка, щях да си спестя цялата тази тъпа история с кабинета. Вмъкнах се тайно и за малко щяха да ме изловят. И ще ти отговоря на въпроса. Не, не бях доволна, когато разбрах, че собствената ми майка ме е следила седмици наред. Когато намерих бележките й, едва не откачих. — Гласът ми изтъня, но веднага го овладях отново. — Не беше точно каквото очаквах, но най-лошото беше, че го научих по този начин и не — стрелнах го с поглед — от теб.