Луциан - Страница 62

Завих по една странична улица, минах покрай работилница за обувки и се спрях пред един бар. Надписът гласеше: Max unci Consorten, а на друга табела пишеше: Destille. Основан 1885.

Влязох вътре. Момиче на моята възраст стоеше зад бара и поднасяше на един мъж бира, като си тананикаше унесено. На една от масите седеше някакъв бизнесмен с лаптопа си, а на друга — застаряваща дама пиеше ракия. Явно не първата, защото вече се олюляваше. Седнах на една кръгла масичка с високи табуретки, върху която беше поставена бронзова статуетка, и се огледах наоколо.

Барът приличаше малко на пъб. Над плота имаше лампиони, които отдавна си бяха изпели песента, а на тавана висеше вентилатор, който не беше пуснат. Затова пък множество стари лампи изпълваха помещението с мъждива светлина, а на една голяма дъска за обяви бяха налепени безброй банкноти от чужди страни. По стените висяха множество картини и плакати.

„Мъртвешка мелодия“ или ¼ час на поета, от Свен Ланген гласеше надписът на черен постер, на който бяха изобразени три кабаретни артистки. В задната част на пъба имаше помещение за пушачи, а в предната се виждаха две врати. Първата с надпис „Кухня“, а на втората пишеше: „Частно. Влизането забранено“.

— С какво мога да съм ти полезна?

Момичето, което застана до масата, беше русо, с къса коса и приветлива усмивка.

„С това да ми кажеш, че не лудвам“, помислих и се покашлях.

— Една бионада, моля. От бъз — изграчих като гарван, болен от грип.

Момичето се запъти към бара. Хвърли поглед към вратата с надпис „Частно“.

— Какво — чух да казва мъжът на бара, — чакаш твоят сладур да излезе в почивка ли?

Беше абсолютно налудничаво, но аз веднага разбрах за кого говорят. Затова и така решително влязох в тази кръчма.

Когато момичето се наведе, за да вдигне една бирена капачка, аз станах от стола, насочих се към вратата, отворих я и се намерих в малък разхвърлян коридор, от който по една стълба се слизаше в мазето. Оттам се чуваше класическа музика. Спуснах се надолу и отворих вратата.

Луциан седеше на една подвижна стълба в средата на помещението. Беше с пробити дънки и черна фланела, цялата в прах. В ръката си държеше отвертка и бърникаше във фасунгата на една лампа, от която се подаваха разни кабели. В един момент имах чувството, че краката не ме държат. Гледах мускулите на ръцете му, по които личаха вените, и тънката струйка пот, която се стичаше по врата му.

Той изглежда забеляза, че го гледам. Опитах да се съвзема, но ми беше много трудно да сваля поглед от него. Голите стени бяха прясно боядисани, подът беше покрит с найлон. Върху него имаше кофа, четка, мече за боядисване и един стар С-плейър, от който звучеше Бетовен. Луциан избърса с опакото на ръката челото си и изтупа прахта от фланелата. Чак след това се обърна мълчаливо към мен.

— Косите ти — каза спокойно, — подстригала си ги.

Кимнах.

— И папагалчето ми е мъртво.

Луциан седна на най-горното стъпало на стълбата и ме загледа оттам. Изражението му остана непроменено, но погледът му видимо изстина.

— Съжалявам — каза той. Гласът му излъчваше такава студенина, че всичко в мен се сви.

Докато успея да отвърна нещо, вратата на зимника се отвори.

— Хей! — русото момиче застана между нас. — Какво става тук? Какво значи всичко това? — тя ядосано ме стрелна с поглед. — Какво търсиш тук? Не можеш ли да четеш? На вратата пише „Частно“.

— Всичко е наред, Сид! — каза Луциан, преди да успея да реагирам. Той се усмихваше на момичето и тази усмивка ме влуди. — Това е просто една приятелка.

— Моля? Просто приятелка?

Изведнъж се почувствах като пълна идиотка. Понечих да отвърна, когато Луциан слезе от стълбата.

— Съжалявам — обърна се той към момичето, извинявайки се. — Трябва да обсъдим нещо. Можеш ли да кажеш на Йорге, че днес ще си взема свободна вечер?

— Ако това се налага — изръмжа момичето и ми хвърли презрителен поглед.

— А ние? — обърна се тя отново към Луциан и го хвана за ръката. — Ще дойдеш ли да ме вземеш по-късно?

— Ще видим. Ще ти се обадя, окей? — Луциан освободи ръката си, после ми кимна с рязък делови жест, сякаш бях някакъв куриер, и продължи покрай момичето по стълбите нагоре.

Момичето ме гледаше така, сякаш му бях отмъкнала жениха пред олтара, но аз повече не й обърнах внимание и изтичах след Луциан.

Когато излизахме от бара, момичето ни настигна:

— Ей — викаше тя. — Ей, ти.

Върнах се. Момичето протегна ръка.

— Бионадата — процеди.

Луциан ми се усмихна.

— Май тръгна да се измъкваш, без да платиш — каза той. После се обърна към нея: — Остави. Пиши я на моята сметка.

Мърморейки недоволно, момичето се фръцна и влезе в бара.

Луциан обърна поглед към мен. Усмивката беше изчезнала от устните му и лицето беше придобило отново хладно и безчувствено изражение.

— Питам се — започна иронично той, — как мога да се държа на разстояние от теб, след като ти ме преследваш навсякъде. Приятелите ти пак ли чакат зад някой ъгъл? Какво искаш от мен? Защо най-после не ме оставиш на мира?

— Аз… теб…?

Челюстта ми увисна. Дишах като риба на сухо. Изведнъж ми се прииска да му кресна, но гърлото ми беше такава свито, че не можех да издам нито звук. Очите ми се наляха със сълзи, което ме ядоса още повече. Обърнах се и хукнах по улицата, без изобщо да се оглеждам, без да чуя вика зад мен, а когато изскърцването на спирачки достигна до слуха ми, беше вече късно. Усетих тъпа болка в хълбока, после отскочих от капака на автомобила, претърколих се свита на кълбо, като инстинктивно покрих лицето си с ръце, и се приземих, удряйки си тила в твърдия асфалт.