Луциан - Страница 61

Междувременно така ми беше писнало, че почти се бях навила да накарам Яне да говори. Но Сузи ме спря.

— Да не стане по-лошо? — попита ме тя. — След като майка ти не разговаря по този въпрос с теб, то остави я да си мисли, че нищо не знаеш.

Вместо това предложи да дежурим пред кабинета на Яне. Тя избяга от училище в понеделник, аз във вторник. Три дена прекарахме следобедите си в малко кафене срещу кабинета. Два пъти видяхме Яне да слиза от такси. Но Луциан не се появи.

Отново си припомних враждебните погледи, които ми хвърляше в коридора. Той, както и аз, знаеше много добре, че не съм там случайно, но дали си е направил правилните изводи? Предполагаше ли, че майка ми е същата предателка като неговата терапевтка? Или може би все пак беше разбрал, че Яне е моята майка?

Във всеки случай явно не й беше разказал за срещата ни в коридора, защото ако не беше така, държанието на Яне щеше да е по-различно. Все се питах как ли с минал последният сеанс и дали изобщо беше продължил терапията? Но цялата главоблъсканица беше излишна, защото нямаше кой да отговори на тези въпроси.

Себастиан оздравя, но с държанието си към мен ясно показваше, че вече окончателно е решил да се държи на разстояние. Новата ми прическа той определи като „симпатична“. И това беше всичко, което ми каза през последната седмица. Изглежда беше решил да се отърве и от Шейла и компанията на мацките, защото междучасията прекарваше с няколко момчета от съседния клас или пък забождаше нос в някоя книга.

Следващата събота Сузи ме помоли за една услуга. Беше оставила някои неща в репетиционната на Димо̀. Няколко CD-та, на които държеше, един шал и кожен каскет. В училищния двор той демонстративно ни отбягваше, а и аз нямах особено желание да се разправям пред целия випуск с него.

Така че в събота следобед взех метрото в посока Централна гара, а оттам се запътих към „Ланген райе“, където се намираше репетиционната на Димо̀. Не го бях предупредила, но от Сузи знаех, че обикновено е там.

Къщата, която Сузи ми беше описала, беше номер 22 и на нея върху мраморна табела при входа беше написано, че тук през септември 1891 година се е родил народният артист Ханс Алберс. Две скулптури, наподобяващи гръцки богове с вкаменени дълги бради и войнствено изражение, ме гледаха от фасадата. Репетиционната на Димо̀ се намираше в задния двор, към който се минаваше през вход във форма на аркада. Старите зидове бяха изпонашарени с графити и дворът, за разлика от историческата фасада, съвсем не изглеждаше привлекателен. Слязох по стълбите към сутерена към синята метална врата и след като звънях настойчиво, трябваше да изчакам няколко минути, докато ми се отвори. Тук въздухът беше спарен, миришеше на боклук и плъхове. Нямаше осветление. В рамката на вратата стоеше приятелят на Димо̀, Лерой, и ме гледаше учудено.

— Какво търсиш тук?

— Това ще го обсъдя с Димо̀ — отговорих кратко и минах край него. Димо̀ седеше върху изтъркано кожено канапе и дрънкаше нещо на бас китарата, когато цъфнах пред него.

— На прослушване ли идваш? — попита саркастично той, но на мен не ми убягна несигурното проблясване в очите.

— С най-голямо удоволствие — отговорих. — Знам една хубава песен за импотентност, искаш ли да я чуеш? — Зад мен Лерой шумно се разкиха, а по врата на Димо̀ се появиха червени петна.

— Не, благодаря — процеди през стиснати зъби той. — Е, казвай, какво искаш?

— Нещата на Сузи — отговорих.

Димо̀ стана, отиде до металния шкаф и извади шала и каскета на Сузи.

— Ето ти ги.

— И С-тата — наредих аз.

Димо̀ въздъхна.

— Тях трябва да ги потърся.

Аз седнах на канапето.

— Имам време — отговорих.

Димо̀ прокара ръка по косата си, хвърли поглед към Лерой, който, смеейки се, вдигна рамене, после тръгна да търси С-тата из сбирката, която беше подредена на полицата пред прозореца.

— Това май са всички — каза той, подавайки ми купчината CD-та, които носеше. — Нещо друго?

— Да — изсъсках тихо. — „Истинската красота не е перфектна.“ Спомняш ли си? Ти го каза. Но изобщо не си наясно какво значи това, жалък червей. Затова те предупреждавам: ако само веднъж, повтарям — само веднъж до ушите на Сузи достигне някое просташко изказване, господ да ти е на помощ. Разбра ли ме?

Димо̀ се опита да запази хладнокръвния израз на лицето си, но не успя:

— Е, какво? — избоботи той. — Ще доведеш майка си — лесбийката ли?

Само го изгледах и си тръгнах.

В началото Санкт Георг беше известно като място за срещи на хомосексуалисти, но в последните години изникнаха много кафенета и ресторанти, посещавани и от хетеросексуални. На връщане минах покрай павилиони за дюнери, азиатски магазини, индийски супермаркети, персийски, португалски и италиански ресторанти; зяпах по витрините на малки магазинчета, от които Сузи винаги се възторгваше, защото те не се съобразяваха с масовите модни тенденции на големите вериги. Преминах през няколко идилични задни двора и после завих надясно към Шпадентайх, докато се отзовах на един павиран кръгъл площад. Наредените наоколо кафета и кръчми явно лятно време се пукаха по шевовете от посетители, но и днес също бяха пълни. От малка църквица излизаха хора, а между няколко творения на изкуството, състоящи се от високи колкото човешки ръст ръждясали плочи, няколко деца играеха на криеница. На една от плочите някой беше написал със спрей:

Духу обича чудовището.

Бях доволна, че не взех метрото. Разходката из този район беше точно това, което ми трябваше. В мен още бушуваше яростта към Димо̀, докато мислех колко беше наранил Сузи.