Луциан - Страница 57

Опитах се да открия къде е репетиционното помещение на Димо̀, но нито знаех номера му, нито пък на някой от групата му. Не знаех дори фамилното му име.

Отново опитах да звънна на Сузи и усетих, че ми затваря. Не се сърдех на приятелката си. Напротив, бях си го заслужила. Но не се предавах. Оставих още едно съобщение на телефона, който междувременно беше изключен. По-късно опитах отново на стационарния, но напразно.

Вкъщи Врабеца размахваше своята гъба на щастието и ми разправяше нещо за спечелените от Обама избори, но аз изобщо ме схващах какво ми говори. Дори когато Яне влезе в стаята и любезно попита как е протекъл денят ми — тя очевидно не подозираше нищо, аз останах безразлична. Дори не мислех за Луциан. Съобщих на майка ми, че денят ми е минал добре, но че сега имам да пиша куп домашни, като не преставах да мисля за Сузи, за това как да й се извиня и отново да я спечеля за приятелка. Написах й един имейл и в леглото часове наред репетирах думите, които да й кажа утре сутринта преди училище.

На следващия ден бях в училище половин час по-рано, но не можах да я изловя пред класната стая, защото се появи, след като часът беше започнал.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха страшно подути, лицето й — подпухнало и зачервено. Две момичета от класа, Ванеса и Клое, веднага се спуснаха към нея. Себастиан беше още болен и тя седна и днес на неговото място, без изобщо да ме удостои с поглед. В паузите изтичваше от класната стая и се връщаше точно преди да започне часа. Така че не ми се отдаде никаква възможност да говоря с нея. Последния час имахме химия. Трябваше да проведем един експеримент, затова бяхме разделени по двойки. Госпожа Щайнмайер, учителката ни по химия, нарече експеримента „гумено мече в пламтящия ад“. След като групите се оформиха, останахме аз и Шейла. Седнах ядосана на чина до нея. Сложих си предпазните ръкавици и очилата.

— И аз ли изглеждам така глупаво като теб? — попита Шейла, като се опули насреща ми през оцветените в жълто стъкла на очилата си.

Предпочетох да не отговоря. Вместо това поставих на статива епруветката и както ни бяха казали, сипах петнайсет грама калиев хлорат. Шейла подложи ламаринената кутия с пясъка за погасяване, в случай че при реакцията стъклото се разтопи.

— Сега слагаме мечето ли? — попита ме тя.

— Не, по-късно. Първо трябва да разтопим това тук — отговорих и приготвих горелката. Подадох й запалката. — Хайде, запали!

— Не става.

Шейла опита многократно, опипваше запалката, разклащаше я.

— Опитай ти! — каза накрая.

Взех запалката, натиснах палеца за запалване и изкрещях, когато огромен огнен език се издигна нагоре.

— О, не! — изписка истерично Шейла. — О, не, не…

Пламъкът подпали косата ми. Сега всички се разпищяха, докато аз хванах с дланите си горящия кичур и като полудяла започнах да удрям, за да потуша пламъка. За щастие бях си сложила предпазните ръкавици. Смърдеше ужасно, но огънят се поукроти. След няколко секунди нещата се успокоиха. Учителката и Сузи моментално се озоваха при мен. Сузи ме прегърна, докато госпожа Щайнмайер, бяла като тебешир, ме питаше как съм.

— Добре съм — промърморих. — Добре съм.

Попипах мястото, на което преди малко бяха косите ми.

Шейла стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. Беше навила дългите си черни къдри около китката. Гледаше смутено, но не ми убягна язвителното потрепване в ъгълчетата на устата й. Явно Сузи също го беше забелязала. Премести напрегнат поглед от Шейла към мен.

— Някой да иска гумено мече? — обади се Аарон.

После ми се ухили, но това беше приятелска усмивка.

— Защо не? — казах. — Така или иначе, вече минахме през адския огън.

И като се обърнах към Шейла, предложих:

— Искаш ли да ти върна запалката? Сега работи много добре.

Шейла стисна устни. Не се реши да се извини. А че е постъпила преднамерено, можеше само да се предполага, доказателства нямаше.

В това време Сузи беше отишла отново на мястото си и когато след малко звънецът иззвъня, тя напусна бързо кабинета по химия, без да ми каже дума повече. Събрах си вещите, изтичах до стойките за велосипеди и след две минути вече карах по улицата.

— Здравей, Ребека — отвори ми вратата майката на Сузи. — Съжалявам за вчера, аз… — спря, загледана във вълнената шапка, под която бях прикрила косите си. — Толкова ли е студено навън?

— Не чак толкова — казах уклончиво. Явно Сузи не й беше казала за нещастния инцидент. Госпожа Росман разкърши рамене и се вгледа в очите ми, търсейки помощ.

— Вчера Сузи присъства на една неприятна разправия между мен и баща й — избухна тя. — Разказа ли… разказа ли ти?

Мълчах объркана.

Майката на Сузи си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли как е?

Нима не чуваше? Откъм стаята на Сузи се носеше пънк музика на високи децибели. Басите бумтяха по коридора. Наистина ли майката на Сузи чакаше отговор от мен?

— Защо вие не попитате дъщеря си? — отвърнах й аз.

Госпожа Росман изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше избухне в сълзи.

— Тя изобщо не иска да разговаря — завайка се тя. — За бога, разбирам, че всичко, което се случва, никак не е леко за нея, но какво мога да направя? Трябва ли да продължавам да живея по този начин?

— По-добре попитайте някой друг — отговорих възможно най-учтиво. — Сега ще мога ли да отида при приятелката си?

— Ами, да, разбира се… — Майката на Сузи широко разтвори вратата. — Отивай. Тя е в стаята си.

Нима? Наистина ли?

Без повече приказки минах покрай нея.