Луциан спря две стъпала по-долу. Втренчи поглед в мен, веждите му се събраха, но този път в погледа му не се четеше страх, а неприкрита враждебност. Без да пророни дума, той мина покрай мен и се заизкачва нагоре по стълбите.
Чух гласа на Яне, после вратата се затвори и аз останах сама.
Навън беше започнало да ръми. Дъждът не падаше на капки, а на тънички нишки. Или не. Сбърчила чело, се вгледах в сивия воал пред очите си. Не, Ребека, това не са нишки. Това са въжета. Дъждът се лее на въжета. Така поне се казва на немски. На английски казват: валят кучета и котки. Протегнах шия и подложих лицето си на дъжда. „Кучета и котки“, що за глупав израз, мислех си. Човек би усетил, ако кучета и котки му се изсипваха върху лицето. Сигурно щеше и да боли.
Друго си беше дъждът да се лее на въжета; той се плъзгаше по кожата ти и се усещаше едвам или почти никак. Просто те мокреше. Всичко ставаше мокро, улиците, колите и небесносиньото рекламно листче на тротоара пред мен, което изглеждаше така самотно. Дали буквите също се бяха намокрили? Дали се бяха размили?
Наведох се и взех листчето. Буквите все още се четяха.
Чисти прозорци от 1. 99 евро, гласеше надпис с дебел шрифт върху светлосиния лист.
Търсите компетентно решение за почистване на прозорците в помещенията на Вашето бюро или просто бихте искали прозорците в къщата ви да са чисти? Тогава позвънете! Нашите любезни, надеждни, говорещи немски чистачи, предлагат измиване на прозорци вече от 1. 99 евро, вкл. ДДС.
Чисти прозорци за 1. 99 евро — ооо, това наистина е добра оферта. Миенето на прозорци си е адска работа, при това опасна, ако живееш на по-горен етаж. Тази реклама беше важна, за нея трябва да научат повече хора, тя трябваше да виси на много, много входни врати!
Знаех как се разлепват такива рекламни листовки. Със Сузи често го правехме за майка й, когато бяхме в основното училище и нейните семинари по тайм мениджмънт още не бяха познати. Със Сузи получавахме по пет цента на листовка и гордо марширувахме из улиците, докато привършим работата си. Сега Сузи я нямаше. Значи тази работа трябваше да я свърша сама.
Прибрах листовката под якето си и се отправих към копирния център на следващия ъгъл. Включиха ми един свободен ксерокс, натиснах седем и две нули, натиснах „старт“ и загледах как машината изхвърля лист след лист в спокоен, монотонен ритъм, при това невероятно ефективно. Това беше истински дъжд от хартия. Когато всички копия бяха готови, купих и три ролки скоч. Платих с чисто нова банкнота от петдесет евро и с пълна найлонова торбичка излязох отново на улицата.
По „Остерщрасе“ имаше предимно магазини, докато рекламата се отнасяше повече до бюрата и частните домове. Не ми се искаше да разхищавам листовките, отправяйки ги към грешен потребител. Затова завих по по-спокойната „Бисмаркщрасе“ и се залових за работа. На нея са намираха главно къщи, красиви стари сгради с големи прозорци, някои с интересни форми. Част от къщите имаха и зимни градини, които бяха изцяло остъклени.
На задната страна имаше няколко бюра, главно на лекари, счетоводители и ерготерапевти. Тръгнах от къща на къща. Дъждът се усили и трябваше да скрия торбичката под якето си, за да не се навлажнят листовете. След като преброих колко листовки ще са необходими за всички входове, влязох в страхотен ритъм на разлепване: насочвам се към входа, намествам се под свода, свалям найлоновата торбичка, изваждам листовката и с дясната ръка, в която държа скоча, я натискам на таблото със звънците, с лявата откъсвам лентичка скоч, залепвам и продължавам към следващия вход.
Жители почти не срещнах, пък и тези, които видях, бяха заети с това да се скрият от дъжда, който бавно, но сигурно прерастваше в истинска буря. Духаше, леденият вятър гонеше като с камшик дъждовните капки, които бяха станали толкова големи, че наистина сравнението „котки и кучета“ придобиваше смисъл. Водата се стичаше от косите ми, а ръцете ми бяха толкова студени, че едва ги разтварях. Но аз решително продължавах да се боря. Бяха ми останали половината от листовките. Пред една от къщите някаква жена, която току-що беше излязла от входа, започна да ме хока. Каза, че рекламата тук е забранена, но веднага щом се скри зад ъгъла, аз лепнах листовката в средата на таблото. Няколко къщи по-нататък скочът ми се хлъзна от ръката и докато се навеждах да го взема, изпуснах найлоновата торбичка. Тя заподскача по стълбището и акостира в една кална локва. Голяма част от листовките се изсипа от нея. Понечих да ги събера, но те вече бяха съвсем мокри. Изглеждаха толкова не на място, това небесносиньо върху сивия мокър асфалт. Изритах ги, върнах се при входа и упорито започнах да се мъча да измъкна една листовка от останалите сухи, за да я залепя под таблото. Скапаният скоч не искаше да лепи, ръцете ми чак горяха от студ и когато на един от звънците прочетох името Росман, от гърлото ми се откъсна едно сухо изхълцване.
Загубих самообладание. Беше презимето на Сузи, която, разбира се, не живееше тук. Но изведнъж ми се стори съвсем невъзможно, като истинско предателство, че върша тази работа без нея. Коленичих и се загледах в изкаляните мокри листовки, които дъждът беше разнесъл по улицата и чак сега осъзнах какво всъщност правех тук.
Бях броила трийсет и пет евро, за да ксерокопирам небесносини рекламни листовки за услуга „миене на прозорци“ и да ги разлепвам по чуждите входове под проливния дъжд… Май съвсем бях откачила.
Захвърлих останалите листовки в първата кофа за боклук, извадих джиесема си и остатъка от деня прекарах в търсене на Сузи. Звънях й, но никой не вдигна. Оставих й три гласови съобщения и два SMS-a. Изчаках края на учебните часове и опитах на стационарния телефон у тях. В продължение на половин час даваше заето, после никой не вдигаше. Отидох до къщата и започнах бясно да звъня. По едно време майка й ми съобщи по домофона с рязък нервен глас, че Сузи е някъде навън и че не можело да се кача да я чакам горе.