Луциан - Страница 55

— Не.

— Добре. — Никога не бях чувала Яне да говори с такова облекчение. Действително ли Луциан нищо не беше забелязал?

— Мисля, че така е по-добре — каза майка ми. — би било грешка да обърквате момичето. Оставете я на мира.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се изпълни — гласът на Луциан звучеше ядосано.

— Тогава се постарайте — каза майка ми настойчиво. — Докато не разберем какво става с вас, не трябва да се доверявате на никой друг, освен на мен.

— Какво ви става? — гласът му издаваше толкова много — неувереност, яд, подозрение.

— Какво имате предвид? — Яне беше твърда, в момента воюваше.

— Мога ли да ви се доверя?

— Да — изведнъж гласът на Яне прозвуча абсолютно спокоен. — Да, можете.

Сега този, който шептеше, беше Луциан.

— Трябва ми име — каза. — Току-що ми дойде на ум. Ще се нарека Луциан.

— Как го решихте?

Чух шум.

— Сега си тръгвам — каза Луциан. — Благодаря ви, че правите всичко това за мен. Имам предвид без пари, и всичко останало.

— Правя го с удоволствие. Иска ми се да ви помогна. Какво ще кажете за събота, 25-и? Пак в 17 часа?

— Окей.

Чу се изщракване. Яне беше изключила.

Изглежда и мозъкът ми беше изключил. Всичко се въртеше в главата ми. Не бях в състояние повече да мисля трезво. Но почувствах внезапен импулс да счупя нещо, нещо, което принадлежеше на Яне.

„Оставете я на мира“. Това не беше съвет на психолог, а на лицемер. И ми беше все едно дали Яне искаше да ме предпази по този начин, или не. Тя съзнателно ме беше заблуждавала. Защо Луциан се държа с мен така сдържано, естествено ми беше вече ясно. Какво още го беше посъветвала? Какво още беше изкопчила от него?

Погледнах трескаво часовника. Десет и пет. Яне можеше да се появи всеки момент. Но исках да чуя още, не можех да изчезна така оттук. Превъртях една част и пуснах следващия запис.

— Научих името й — чух Луциан да казва, — казва се Ребека.

— Откъде го знаете? — Яненият глас звучеше очебийно неутрално. Стори ми се, че е почерпила спокойствие и сила от някакъв източник.

— Срещнах я снощи на Елба.

— Бяхте ли се уговорили?

Тих смях.

— Не. Не бих го нарекъл така. Тя дойде да ме… посети.

— Ребе… — Яне преглътна остатъка от името ми и отново започна: — Тя е знаела, че сте там?

— Не, не знаеше, но дойде при мен. Говорихме.

— За какво? — Яне направи пауза. — Разказахте ли й нещо?

— Не много. Нищо за сънищата. Само за моята… амнезия?

— Е, и? Тя какво каза?

Свих ръцете си в юмруци. Колко приятелски, съчувствено и в същото време професионално звучеше Яне.

Но Луциан не отговори на въпроса й.

— Страхувам се — го чух да казва вместо това. — Как така мога да знам всичките тези неща за нея и същевременно да не знам кой съм? И защо постоянно имам усещането, че съм опасен?

Хвърлих поглед на часовника. Гадост, гадост, гадост! Десет и десет. Всеки момент Яне можеше да се върне от лекаря. Врътнах напред и отново натиснах play.

— … Спомена нещо за маскен бал. Искаше да се срещнем там. Тогава дойдоха нейните хора.

Превъртях цяла част. Сърцето ми биеше лудо. Десет и петнайсет. Крайно време беше да изчезна оттук. Натиснах отново play.

— … Тя го нарече Себастиан. Беше маскиран като заек. — Луциан се разсмя с неговия тих дрезгав смях. — Един сърдит огромен заек. Заплаши ме с полиция. А момичето до него го познавах. Тя…

Превъртях нататък. На мястото, на което натиснах play, лентата явно не беше съвсем наред. Шумеше, така че отделни части от изреченията не се чуваха.

Разбрах следното:

— … отново сънувах нея… по-голяма, както и… по-късно… пони. Ребека вървеше до мен… вита стълба… жена. Слаба, къси коси. Хубавка. Тя държеше… синьо-бял раиран… обърна се към нас. Бледа… Една секунда гледаше Ребека… каза: той е мъртъв. Джон Бой е мъртъв.

Не можех да продължа нататък. Изключих диктофона и станах да затворя прозореца. После видях таксито. Спря точно пред кабинета. От него с усилие излезе жена на патерици.

Четиринайсет

Когато ключът се завъртя в ключалката, аз стоях в тоалетната, притиснала устни с юмрук. Нямах време да напусна кабинета, щях да налетя право на Яне. За щастие бях заключила вратата отвътре, така че поне да не се усъмни.

Майка ми влезе в коридора, чувах стъпките й и тъпото тропане на патериците, които приближаваха. Сега се спря точно пред тоалетната.

Отчаяно сдържах дъха си, затворих очи, а в главата ми картините се вихреха. Това, което Яне беше разбрала в продължение на няколко сеанса, се стовари върху мен буквално за няколко минути. Имах усещането, че ще се пръсна. Ако сега Яне отвореше, щях да се разхвърча на малки парченца около ушите й.

Но тя не отвори вратата. Звукът от патериците се чу отново по паркета и се отдалечи в посока на кабинета. Подпрях се на умивалника, мислех трескаво дали бях поставила по местата им всички вещи в бюрото, дали нещо не бях разместила, дали нещо нямаше да ме издаде — а после се усетих, че всички тези разсъждения няма да ми помогнат.

Натиснах бързо дръжката на вратата и възможно най-безшумно излязох в коридора.

Тук вече беше безопасно. Трябваше да направя само три крачки и щях да съм навън.

Стана много по-лесно, отколкото предполагах. Веднага щом затворих вратата на кабинета, се позвъни. Стреснах се, пуснах дръжката и забързах надолу по стълбите, без повече да се оглеждам. Стигнах до втората площадка и тогава го видях. Над себе си чух бръмчене, Яне отвори вратата. „Е, откажи се — мина ми през ума, — той е вече тук.“