Луциан - Страница 54

Гадеше ми се. Положението не ставаше по-добро и когато ги отворих отново.

„Окей, Ребека! Вземи се в ръце.“ Погледнах към прозореца и примигнах от силната слънчева светлина, която падаше директно в стаята. Малки прашинки танцуваха наоколо. Приближих се до прозореца и го разтворих. Поех дълбоко въздух.

Никакъв директен контакт. Това беше изречението, което ме впечатли най-много. Удари ме точно на това място, където усещах онази празнота в гърдите.

Никакъв директен контакт.

Обърнах се отново, взех диктофона и натиснах копчето „назад“, докато лентата не спря. После пуснах записа.

Чуваше се шум. Покашляне. После се чу гласът на Яне.

Беше ясен и овладян, но който я познаваше добре, щеше да улови трептенето в него.

— Това, което днес искам да опитам с вас, е нещо като пътуване — каза майка ми. — Едно пътуване през сън в миналото. Може би по този начин ще ни се удаде да осъществите контакт с това момиче.

Пауза.

— Легнете. Настанете се така, че да се чувствате удобно. Да, така е добре. Сега ще броя бавно от десет до едно. Следвайте просто думите. Оставете се да ви водят. Готов ли сте?

Никакъв отговор.

— Десет — започна Яне. Гласът й сега звучеше абсолютно спокойно, дори на мен ми прозвуча като чужд. — Очите ви постепенно натежават… Девет. Представете си, че върху клепачите ви висят малки тежести, които ви притискат, чувствате ги все по-тежки и по-тежки, съвсем бавно… Осем. Сега очите ви са затворени и вие усещате как пропадате… Седем. Падате бавно, все по-надълбоко и по-надълбоко… Шест. Вълна на отпускане потича по тялото ни. Започва от краката… Пет. Качва се по-нагоре, през прасците, към бедрата… Четири. Към корема и оттам към гърдите… Три. В ръцете, в дланите. Лицето. Цялата глава…

Чух как Яне издиша дълбоко.

— От този момент сте в състояние на дълбока, изключително приятна хипноза… Как се чувствате?

Никакъв отговор.

— Добре — каза тихо Яне. — Справяте се добре. Да започнем бавничко. Вървим назад. Към първото преживяване, което се появява в паметта ви… Какво виждате?

— Там… има една сграда.

Гласът на Луциан звучеше приглушено, някак далечен.

— Какво виждате? — беше гласът на Яне, този път доста напрегнат.

— Знамена. Дълги бели знамена. С имена. Собствени имена.

— Можете ли да прочете имената?

— Жозефине, Карлота. Том. Кристиане. Сузана. Леон. Ребека.

Пауза. Тихо изстенване.

— Какво още? — гласът на Яне трепереше. — Какво още виждате?

— Деца — чух да измърморва Луциан. — Много деца. Родители. Там е моето момиченце. То има черни плитки и е облечено в синя рокля с щампована рибка. Златна рибка. Момиченцето държи кесия с лакомства в ръката си… Тя е червена с бели точки. То е вдигнало глава и гледа някого. Един мъж. Той има тъмна коса, също като на момиченцето. Това е мъжът от реката. Има нещо в ръката си. Верижка. Държи я върху разтворената си длан. На верижката има медальонче. Едно… слънце. Мъжът го обръща. На задната страна има нещо написано…

— Какво? — гласът на Яне се беше снишил съвсем. — Какво е написано на медальона?

— Не… знам. Мъжът казва нещо. Той казва… „Carpe diem. Size the day“. Момиченцето сбърчва чело. То казва „That sounds funny“. Мъжът се засмива. Той гали момиченцето по косата.

— But it isn’ t. It is wise. You will get the meaning some day. Now go. This is your day! Mommy and I will pick you up later.

Пауза.

Моето момиченце. Луциан беше казал моето момиченце. Повтарях си го непрекъснато и междувременно не бях на себе си от възбуда, защото всичките ми съмнения се разсеяха.

Луциан продължаваше:

— Момиченцето се обръща. Тръгва. Плитките й се люлеят. Тичам след нея. Настигам я. Но не мога да я заговоря.

Дълга пауза.

— Да… добре беше — Яне се покашля. Гласът й е напрегнат до скъсване. — Опитайте да се върнете още малко назад.

Мълчание. Малко след това — измърморване.

— Какво виждате?

— Нищо. Тъмн… — гласът на Луциан звучи колебливо. — … Тъмно е… сега… една светлина. Един лъч, това е… джобен фенер.

Аз лежа… в едно легло. Момиченцето е точно до мен. Косата й е разрошена. Взима нещо… книга. На нея — лодка. Има палми. Това е… чудовище. Момиченцето казва: „Ще ти прочета нещо. Аз мога да чета…“

— Момиченцето разговаря… с вас? — гласът е на Яне.

— Не знам. Да. Не. Не знам. То държи нещо в ръка… една малка овчица, или… не… това е мече… Вратата се отваря. Някой влиза, не мога да разпозная кой… жена е…

Яне кашля. Луциан спира.

Знаех за коя книга говори — „Където живеят диваците“. Луциан не беше намерил книгата. Беше я сънувал. А жената на вратата трябва да е била Яне, чийто глас на записа изведнъж прозвуча ужасно припряно.

— Напуснете това място — настойчиво каза тя. — Отидете още по-назад във времето. — Чух я да въздиша облекчено. — Така, добре. Къде сте сега? Кажете ми какво виждате? Този път паузата бе много дълга. И когато започна да говори, гласът му беше тих, толкова тих, че трябваше да долепя ухо до диктофона, за да разбирам.

— Една стая. Едно… помещение, но не жилищно. Люлееща се врата. Метал… Чуват се гласове. И после… сега…

— Какво? — думите на Яне едва се разбираха. — Какво става сега?

— Не искам по-нататък — изведнъж гласът на Луциан прозвуча силен и енергичен.

— Окей — можеше ясно да се усети разочарованието в гласа й. Тя го извади от хипнозата, помоли го да отвори очи и попита:

— Може би ще продължим следващия път?

— Може би.

Мълчание.

— Как беше през последните дни? — поиска да разбере Яне. — Срещнахте ли отново момичето?