Луциан - Страница 51

„О, боже!“, промърморих. Фотоалбумът. Яне ли го беше скрила?

— Ребека? — потупа ме Себастиан. — Ужасно съм ти сърдит. Но съм и загрижен. Що за тип е този? Какво знаеш за него?

Погледнах Себастиан. Очите му светеха. Изведнъж ми се стори беззащитен, сякаш вътрешната му съпротива беше се стопила. Обля ме топла вълна. Искаше ми се да се мушна под юргана при него.

— Не знам много — промърморих. — Той… си е изгубил паметта. Не знае кой е. Но изглежда го привличам по някакъв начин. И той… — наведох глава. — И той мен.

— Забелязах — каза Себастиан. Усмихна се криво. Беше усмивка на разочарование и гласът му беше глух. — Значи си се видяла с него там, на партито на Сузи край Елба.

Кимнах.

— Хвърлих се в прегръдките му, така да се каже. Беше толкова невероятно. Но не мога да се съпротивлявам срещу това. Не искам да ти причинявам болка, Себастиан, наистина не искам. Но това е нещо, което не разбирам. Той… знае някои неща за мен.

Взех в пръстите си медальончето.

— Той знае подробности от детството ми. Мисля, че сам той не знае откъде. Когато се срещаме, се чувствам…

— Хей, спри — Себастиан сложи пръст на устните си. Погледът му беше решителен. — Не съм те питал за чувствата ти. Ако искаш да ги излееш пред някого, имаш си приятелка. Ако не си я разкарала.

Прехапах устни. Попадението беше точно. Замълчахме за момент.

Себастиан отметна потната си коса от челото и въздъхна.

— Окей — продължи, — да предположим, че това, което казваш, е така. Но как майка ти е научила всичко?

Разказах за книгата, за битака и за моето предположение, че Луциан й се е доверил.

Но Себастиан отново поклати глава.

— Защо да й разказва, че се среща с теб? Така сам влиза в устата на вълка. Яне не е ли говорила с теб за това?

— Мълчи като пън. Но сега ще трябва най-малкото да разбера защо го прави?

— И как ще постъпиш? — Себастиан ме погледна.

— Не знам — отвърнах, след като помислих.

Но не беше вярно. Знаех точно какво ще направя.

Дванайсет

Яне беше прокарала строга граница между своите два живота, както наричаше служебния си и частния си живот. По-рано, когато още ходех на детска градина, тя работеше половин ден. Писмената работа я носеше вкъщи.

Но сега всичко, което беше свързано с работата й, освен спешните случаи, тя вършеше в кабинета си, който се намираше в Аймсбютел. Този район беше на половин час път с колело от дома ни и през лятото, в петъците след петия час отивах да я взема, за да прекараме заедно обедната почивка.

Подобно на Отенсен Аймсбютел приличаше на селце насред града. Всичко, необходимо за ежедневните нужди, беше събрано на едно място. Книжарници, аптеки, рибарски магазини, турски магазини за плодове и зеленчуци, кафенета и всякакви ресторанти се сместваха между красивите стари постройки. Яне имаше три любими места, които посещавахме, като ги редувахме: „Весперите“, където правеха най-хубавата салата „Цезар“ в цял Хамбург; „Гостилницата“, заведение с деликатеси, където всеки ден на обяд сменяха менюто; и „Нико“, малък семеен италиански ресторант, където приготвяха безсрамно вкусни спагети. Когато имаше слънце, сядахме на дълги разтегателни маси и накрая завършвахме с обиколка на магазините в района.

На всяка крачка някой поздравяваше Яне, а персоналът в ресторантите я знаеше по име.

Яне много обичаше да ми показва магазини и къщи, които й харесваха в този квартал. Взимаше ме със себе си, когато беше открила нещо, което смяташе, че ще ми отива (и обикновено не грешеше), и когато ме представяше на някого, в гласа й се усещаше гордост.

Само в кабинета й не се задържахме дълго. Той се намираше на „Епендорфервег“ между италианците и деликатесния магазин, красива стара сграда със светложълта фасада и пъстри цветя на прозорците. Но винаги когато идвах да я взема, чувствах, че присъствието ми е нежелателно, защото гледаше бързичко да ме изкара оттам.

По-рано често се ядосвах.

— Какво значи това? — питах майка си. — Страх те е да не се блъсна в някой психо ли?

— Не точно — отговаряше Яне. — Просто не искам да имаш допир с всичко това тук. Тези стени са поели твърде много страдание, въпреки че на теб може да ти звучи смешно.

Така нещата приключиха. Държанието на Яне ми се струваше доста откачено, но се примирих.

Когато в четвъртък сутринта не отидох на училище, за да мога с резервния ключ на Яне (който също открих в писалището на Мома) да вляза в кабинета, майка ми още беше вкъщи. В девет и половина имаше час при лекаря и Врабеца щеше да я заведе. Значи щях да имам точно два часа, докато се появи на „Епендорфервег“. Ако изобщо дойдеше.

Беше осем и петнайсет. Студено утро, пет градуса, но грееше слънце. Небето беше ясно и тъмносиньо. По пътеките бяха нападали кестени, едри и лъскави. Една група деца от детската градина, хванати за ръце, минаха покрай мен, водени от две възпитателки. Едно момиченце изскимтя, когато кестен падна върху главата му. Имаше дебели черни плитки и кръгло личице.

— Аналена плаче! — извика момченцето до нея и веднага една от възпитателките отиде да утешава малката.

Когато отворих входната врата, ръцете ми така трепереха, че ми отне време да пъхна ключа в ключалката. Кабинетът на Яне беше на първия етаж.

Стъпалата заскърцаха под краката ми. Някъде по средата на стълбата срещнах една възрастна дама. Тя ми се усмихна и подминавайки я, аз изтичах до втория етаж. Надявах се, че не е познала в мен дъщерята на Яне.

Когато се уверих, че жената е излязла от къщата, отново се спуснах надолу.