Луциан - Страница 50

Сузи беше пребледняла, но това не ми попречи да продължа да я нападам.

— Нямам нужда от предатели. Нужна ми е приятелка, на която да мога разчитам, която да е на моя страна. Но явно нямам такава. И така: ако наистина искаш да знаеш защо не споделям с теб — то има достатъчно причини за това.

— Да — изведнъж гласът на Сузи стана невероятно тих. — Наистина има достатъчно причини. Ако така виждаш нещата, нямам какво повече да кажа. И няма какво повече да питам.

С тези думи тя се обърна и си тръгна. Загледах след нея. Ядът ми се стопи. Чувствах се толкова гадно, както никога досега.

Този ден Себастиан не дойде на училище. Сузи седна на неговото място. И след като здравата се измъчих с двата часа математика, теста по испански и безумно скучния урок по френски, след последния час се запътих към него.

Той живееше недалеч от нас, на „Фишерсалее“ в Оттенсен и когато позвъних, вратата ми отвори по-малкият му доведен брат.

— Не можеш да влезеш — каза той. — Дори изобщо не трябва да отварям вратата.

— Но я отвори — отвърнах аз и се засмях. — Къде е майка ти?

— На пазар.

— А Себастиан?

— Повръща.

Карл направи физиономия.

Дребният ми харесваше. Имаше червени къдрици, кръгло личице, обсипано с лунички, и беше обезоръжаващо откровен.

— Освен това постоянно дриска. Повръща и дриска. Цялата баня вони.

— О! — твърде много информация. — И къде е сега брат ти?

— В леглото. Спи. — Карл вирна носле. — И ти трябва да си вървиш.

Той искаше да ми затръшне вратата под носа, но аз подложих крак.

— Трябва да дам нещо на брат ти. От училище. Пусни ме за малко, а? — усмихнах се заговорнически на Карл. — Ти ме познаваш. Не съм някоя непозната. Майка ти няма да ти се кара, като ме види.

— А ако ми се скара, ти ли ще си виновна? — погледна ме той със страх в очите.

— Естествено. — Погалих го по червените къдрици. — Аз поемам отговорността.

— Е, добре. — Карл отстъпи и аз почуках тихичко на вратата на Себастиан.

Когато никой не се обади, натиснах дръжката. Пердетата бяха пуснати. Себастиан лежеше с гръб към стената под юргана. Предпазливо се промъкнах в стаята и когато Себастиан се обърна към мен, се стреснахме и двамата.

— Какво правиш тук? — избоботи той и повдигна завивката на гърдите си като предпазен щит.

— Искам да говоря с теб.

— Не искам да те слушам — гласът му беше студен и отблъскващ. — Как изобщо влезе тук?

— Аз не съм виновен! — Карл беше влязъл в стаята и с ръце в джобовете поглеждаше колебливо към брат си.

— Така е — потвърдих бързо. — Аз го изнудих. — Карл, ще ни оставиш ли за малко сами, ако обичаш?

Карл поклати глава. Той направи крачка напред, но Себастиан му махна да се върне.

— Бъди така мил, джудженце. Всичко е наред. Ще кажа на мама, че аз съм я пуснал. Хайде, върви си в стаята, разбрано?

— Разбрано.

И той неохотно напусна.

Не знаех къде да седна. В стаята на Себастиан цареше хаос. — Върху нощното шкафче бяха натрупани книги. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи; на пода, върху стола на бюрото, на малкото кресло. В ъгъла на стаята под сака за бокс открих заешкия костюм. Огромните му кръгли очи бяха вперени в мен и аз се почувствах ужасно.

— Така — Себастиан седна в леглото и отпи глътка вода от шишето, което беше върху шкафчето. Изглеждаше пребледнял и изнемощял. — Какво искаш?

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Искам да знам защо си говорил с майка ми — казах възможно най-спокойно.

— С майка ти ли? — Себастиан сбърчи чело. — Какви са тези глупости?!

— Разказал си и за Луциан. Хайде, поне си признай!

Седнах в края на леглото. Себастиан се отмести, сякаш заразноболната бях аз.

— Не познавам никакъв Луциан — изрече той презрително. — Познавам само един тип, който те шпионира вече седмици, и според Сузи е някакъв психопат. Но защо трябва да говоря за него с майка ти? Ти за какъв ме мислиш?

— Но…

Бях тотално объркана. Себастиан имаше право. Той не можеше да знае името на Луциан. Никога преди не бях изричала името му, дори пред Сузи. На никого не бях казала и за срещата ни на Елба.

— Но майка ми — прошепнах аз — знае, че сме се срещнали на маскения бал. Знае също, че си го заплашил с полиция. Знае дори името му. Откъде ще знае всичко това, ако не от теб или от Сузи?

— Да не съм Джеймс Бонд? — Себастиан ме изгледа подигравателно. — Нямам идея откъде знае. Може би от него?

Последните думи бяха казани шеговито и малко цинично, но на мен изведнъж ми стана ужасно лошо. Затворих очи и си припомних думите на Луциан на терасата в бункера.

Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Можеше ли, възможно ли беше, този някой да е Яне? Моята майка?

В паметта ми изплуваха картини, една след друга, като диапозитиви.

Битакът. Книгата на Яне за сънищата, която беше подарила на някакъв, който изглеждал, като че няма и цент в джоба си. А и поведението й през последните седмици. Нейните бесни готварски оргии, за да се отвлече от мислите си. Нейните странни погледи, прекалената й загриженост — до плесницата, която ми зашлеви в нощта край Елба. Домашният арест.

Всичко си идваше на мястото. Колкото и абсурдно да изглеждаше, беше така. Беше логично и едновременно с това немислимо. Луциан е посетил майка ми?

Значи тогава тя знаеше всичко — не само това, което съм премълчала, а и онова, което той не ми беше казал: проблемите му, страховете и отговора на въпросите за моя първи учебен ден, които ми беше поставил на маскения бал.