Луциан - Страница 49

Ние със Сузи го намирахме изключително вълнуващо. С пламнали бузи седяхме на масата в кафенето и се редувахме да задаваме своите въпроси:

Как Ви идват идеите? Колко книги сте написала досега? Как се заплаща работа Ви? Книгите Ви филмирани ли са?

Интервюто беше поместено на втора страница в училищния вестник. На страницата до нея бяха публикувани стихотворения на ученици от четвърти клас. Едно от тях веднага привлече вниманието ми. Носеше заглавието „Отражение“.

В огледалото се вглеждам, но не виждам отражение.
Кой съм аз?
Какво съм аз?
Измислен ли съм?
Или пък сънувам?
Когато се събудя,
мъртъв ли ще бъда?

Името на автора стоеше отдолу — Леон Шимрокта.

Само след секунди седях пред компютъра и търсех в Google това име. Намерих само едно такова презиме и благодарих на господ, че не търся на Мюлер. Леон Шимрокта беше в единайсети клас на гимназия Кайфу. Беше говорител на класа и свиреше на чело в биг бенда на горните класове. Имаше дори и снимка на този бенд. Веднага го познах. Беше в първата редица, прегърнал през кръста красиво момиче.

Все още беше възслаб. Тъмната му коса беше късо подстригана и вместо раиран костюм носеше дънки с ниска талия, светла тениска и жилетка в цвят бордо. Гледаше сериозно и уверено в апарата. Приличаше на Луциан, но не беше той.

Затворих компютъра разочарована.

Разбира се, че и друг мой съученик от основното училище би могъл да загуби паметта си. Може Луциан да е живял в нашия район. Може да е бил брат или братовчед на мой съученик. За кратко си въобразих дори, че баща ми може да има тайно син. За когото дори и не подозира.

— Стига, Ребека! — казах на висок глас.

Можех да реша още, че Луциан е отвлечен след раждането мой близнак. Или по-добре да е някой мой полубрат, който се пази в дълбока тайна и е от някоя друга афера, която Яне естествено е премълчала, защото въпреки влечението и към женския пол и против всякакви морални норми в нея се е разпалила страстта към някой пациент, може би избягал от дранголника, който съмнително е приличал на Джордж Клуни и всеки път, идвайки на терапия, и е поднасял магнолии, в чиито чашки са се намирали диаманти.

Може би следващата сряда отново ще си развихря фантазията, чувайки началната мелодия на любимата си сапунка „Desperate Daughters“, така ли?

Отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и отново се върнах в стаята.

Но надписът на медальона ми? Роклята, кесията, баща ми, който говореше с мен на английски. Защо Луциан питаше за всичко така подробно?

И защо най-накрая не престанех да се ровя и да си блъскам главата над всичко това?

Набутах всички вехтории отново в шкафа, изключих С плейъра си, който за съжаление не можех да слушам високо посред нощ и започнах да търся из iPod-а възможно най-бясната песен, която бях качила. Колебаех се между един ремикс на Funky Town и Robot Rock и накрая избрах радиоверсията на Pump up the Jam от 2005. После надух до дупка и затанцувах с песента върху леглото, докато то не започна да пука под мен.

So what! За спане беше вече късно, или по-точно — рано. Почти пет и половина. Но поне се чувствах малко по-добре.

Отидох в кухнята да си взема нещо за пиене.

В спалнята на Яне и Врабеца светеше. Светлината се процеждаше през пролуката между вратата и дървения под.

Не беше необходимо да се напрягам особено, за да чувам. Говореха тихо, но всичко се чуваше през процепа на вратата. Чуваше се ясно всяка дума.

— Толкова ти бях ядосана — говореше Яне. — Но се оказа умно от твоя страна да я пуснеш. Смятам, че сега всичко е под контрол.

— Всичко е под контрол ли? — Врабеца изглеждаше ядосана. Не разбирам как можеш да го кажеш. Какво означаваше това с Джон Бой? И какво става с Ребека? Дъщеря ти е съвсем объркана. Наистина ли вярваш, че ще миряса? Е, много се лъжеш. Тя ще се опита отново да намери това момче. Същото ще направи и то.

— Не и след онази нощ — Яне звучеше ентусиазирано. — Себастиан е направил точно каквото трябва, като на бала е заплашил Луциан с полиция. Божичко, как се радвам, че Сузи и Себастиан са се появили в точния момент.

— Но ти не постъпваш правилно, Яне! Трябва да говориш с нея.

— Не — Яне шепнеше и вече не можех да разбера нищо. Врабеца въздъхна и изведнъж в коридора стана тъмно. Бяха угасили. Всичко утихна. Единствената ми мисъл беше кой ме е предал. Сузи или Себастиан? Себастиан или Сузи? Кой от двамата беше говорил с Яне?

На следващата сутрин излових Сузи пред училище. Под зеленото яке носеше тениската, която Яне й беше подарила за рождения ден.

— Нищо не съм говорила — изгледа ме тя възмутено. — Дори не знаех, че Яне се е прибрала вкъщи. Нищо не съм й казвала. Абсолютно нищо! Моля те, Беки! Разкажи ми пак. Какво иска от теб този тип? Какво означава всичко това? Защо не говориш с мен за тези неща?

Тя направи крачка към мен. В погледа й имаше нещо умоляващо.

— Защо не говоря за това с теб ли? — изфучах аз. — Може би по същата причина, поради която не трябваше да ти разказвам нищо и за Мишел. Знаеш много добре, че съм алергична на тази тема. И какво направи? Изчурулика го в ухото на Димо̀. Нужно ли беше? Нямаш ли собствени истории, с които да се правиш на интересна?

Сузи отскочи назад, сякаш бях отровна змия.

— Не мога да разбера — бавно каза тя, — не разбирам как така се промени толкова.

Замълчах. Знаех, че се държа грубиянски. Знаех, че нараних Сузи. Но не можех инак. Вместо да отстъпя, аз яростно я нападнах.

— И аз не мога да разбера как може да си толкова глупава — контрирах. — Ти си толкова заета със себе си и с твоя тъп доктор Но, че изобщо не можеш да схванеш какво става вътре в мен. „Може би е избягал от лудницата“ — започнах да имитирам гласа й. „Може да губил някого. Ако ме питаш, този тип е за полицията…“ И смяташ, че това ще ми помогне ли? Дори не се опита да ме разбереш. Вместо това тичаш при Себастиан и му долагаш за мен. Или ще го отречеш?