Луциан - Страница 48

Живот, така мистериозно изтъкан
от хора като мен и вещества незнайни,
възможност дай ми само да те изживея,
за да разбуня твоите тайни и да те възпея.

Попитах Врабеца за албума, преди да отиде да вземе Яне от болницата. Но тя не знаеше къде е. А когато вечерта попитах Яне за него, тя само поклати глава. Миришеше на пот и болница. С мъка заподскача с патериците към вратата, умълчана, изнервена и безкрайно изтощена.

През нощта изпратих имейл на татко, за да му задам някои въпроси, но получих само автоматичен отговор.

И днес, четири дена по-късно, нямах никакъв напредък. След плуването се върнах вкъщи и се опитах да си напиша домашните. И се проклетисах, защото изобщо не можех да се концентрирам дори върху най-простите упражнения.

Майка ми беше странно весела. С магарешки инат, въпреки патериците и счупения глезен, тя се катереше нагоре по витата стълба и обяви, че днес тя ще е царицата на вечерта и че иска вечер на игрите.

Играхме на канаста и скрабъл. Изпаднах в истеричен смях, когато подредих на моята банка с буквите Л, У, Ц, И, А, Н неговото име. Опитвах в продължение на четвърт час да образувам някаква анаграма, но не ми се удаде. Така че разделих буквите в две думи: Лухс и Анне. Слушахме Моцарт. Джон Бой и Джим Боб цвърчаха в такт и когато Врабеца сложи думата календар, изведнъж ми светна как да напредна по моя въпрос.

Просто трябваше да изчакам, докато мама и Врабеца си легнат.

Тъкмо тази вечер Яне не спираше. Когато след петия кръг на скрабъла най-после взе да се прозява, наближаваше единайсет и половина.

— Какво става с теб? — попита ме Яне, след като Врабеца й помогна да стане. — Не се ли измори?

— Искам да гледам новините — излъгах. — Заради изборите в САЩ.

Врабеца кимна. През цялата вечер тя беше в прекрасно настроение, защото по-следващата седмица щеше да си обзавежда новото ателие.

— Той ще бъде — каза тя. — Обама ще спечели. Сто на сто.

Превключих на NTV, където подготовката за президентските избори вървеше на пълни обороти. Прогнозите за Обама бяха добри, всички му вярваха, всички вярваха в промяната и на неговото оптимистично Yes, we сап. Но в момента това изобщо не ме вълнуваше. Имах нужда от претекст да остана горе необезпокоявана от никой.

Когато Яне и Врабеца ми пожелаха лека нощ, а Джон Бой и Джим Боб скриха глави под крилата си, аз се заех със секретаря на Яне, принадлежал някога на моята прабаба.

Яне била много привързана към Мома, защото тя й давала това, което не била получила никога от собствената си майка: признание, нежност, окуражаване. Когато Яне се влюбила за пръв път в момиче, тя изляла душата си пред Мома. Мома била и тази, която я насърчила да следва желанието си да има свое бебе, както и да следва психология.

Мома живееше в Дюселдорф, в малко мансардно жилище с балкон и изглед към Рейн. Въпреки че годините отдавна бяха й натежали достатъчно, за да изкачва толкова стъпала, тя твърдо отказваше да се премести. Ние с Яне я посещавахме всяка година през пролетната ваканция. Спомням си зъбните протези на Мома, които вечер слагаше в чаша вода върху нощното шкафче. Спомням си и за слабостта към ликьорените диаманти. Това бяха пралинени топчета от черен шоколад, марципан и трюфел, пълнени с ром от Ямайка. Яне ги купуваше от сладкарницата на Ото Битнер в Дюселдорф. Докато Мома седеше на цветното си канапе и ме шашкаше как без зъби похапва от пралините си, тя ми разказваше истории от нейното детство и ме разпитваше за моето.

Малко след десетия ми рожден ден Мома умря от възпаление на белите дробове. Един млад мъж от блока, който й пазаруваше и й носеше пощата, я беше намерил мъртва в леглото.

Мома ни остави няколко хиляди евро, много книги и мебелите си, от които Яне пожела да вземе писалището. Докарахме го в Хамбург с комбито.

Знаех, че в едно от чекмеджетата се намираше пъстрата кутия с писмата, които Яне беше писала на Мома. Най-отдолу в кутията най-после намерих това, което търсех. Някога Яне беше изпратила на прабаба ми бял фото календар с мои снимки от детската градина и основното училище.

Прелиствах по месеци. Снимката от първия ми учебен ден намерих на август. Беше слънчева безоблачна утрин. Стоях пред училище. Зад гърба ми се виждаха белите транспаранти, върху които с цветна боя бяха изписани имената на първокласниците. Косите ми бяха сплетени на плитки, а погледът ми — втренчен и апарата, концентриран; ръцете ми — обгърнали кесията с лакомства, която беше червена, червена с бели точки. Рокличката ми беше οт небесносин хавлиен плат и в средата на гърдите беше щампована златна рибка. На врата ми блестеше малкото медальонче — слънце.

Единайсет

Луната светеше през прозореца. Беше почти пълна. Тъмни облаци преминаваха през нея, гонейки се лудо, сякаш някой беше натиснал копчето „fast forward“. Те я скриваха, отминаваха, обвиваха сребърното й лице и подгонени от вятъра, продължаваха по нощното небе. От колоните ми звучеше Ode to Ocracy на Мандо Диао.

Беше три без петнайсет.

Седях върху килима в моята стая сред тетрадки, рисунки и стари бележници от основното училище. Невероятно е, че бях запазила всичко това. Трудно се разделях с вещите си, за разлика от Яне, която периодично ги изхвърляше. Но аз имах чувството, че се разделям с частица от себе си. Този път не търсех мои неща. Търсех нещо за Леон, момчето с раирания костюм и сандвичите с масло и яйца. Имаше черни къдрици и тъжни очи. В един дъждовен ден ме беше дебнал зад ъгъла на една къща, за да ми подари букет парички. Това бяха фрагментите, които си спомнях, и се хванах за тях с надеждата, че той би могъл да е Луциан. Трябваше ми презимето му. Беше странно, поне това си спомнях. Измежду две ученически тетрадки измъкнах някакъв брой на училищен вестник с дълбокомисленото име „Мастилено петно“. В четвърти клас имахме седмица за изготвяне на проекти. Трябваше да се разделим на групи по теми и да подготвим статии за училищния вестник. Ние със Сузи интервюирахме една хамбургска детска писателка. Тя живееше в Нинтерхуде и всяка сутрин седеше с лаптопа си в едно кафене и пишеше. По това време Врабеца работеше като сервитьорка в това кафене. Беше попитала писателката дали бихме могли да вземем интервю от нея и за наша радост тя се беше съгласила.