Луциан - Страница 47

— Не — отвърнах раздразнено.

— Very well — сложи ръка на рамото ми Тайгър. Това беше коренно противоположно на студения тон в гласа му. — Тогава ти предлагам да се концентрираш върху „тук и сега“. Има хора, които, зареяни в мечтите си, минават пред движеща се кола. Не е почтено да се съсипва по този начин животът на другите.

Поех възмутена въздух, но Тайгър вече се беше върнал при катедрата. Отпи от чая си и попита има ли желаещи да прочетат съчинението си. Моето не бях го и започнала, но се надявах до края на часа Тайгър да ме остави на мира.

За мое учудване Шейла беше тази, която вдигна ръка. Тайгър повдигна едната си вежда, когато й даде думата. Шейла беше избрала първото изречение от романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“. За да не остарява никога и да остане красив завинаги, Дориан Грей бил готов да жертва душата си. Романът започваше с думите: „Ателието беше изпълнено със силния аромат на рози“, и Шейла описа с ужасния си акцент, но пък без грешки, ирландският писател Оскар Уайлд в това първо изречение, като даваше ясно да се разбере, че естествената красота е преходна. „Ароматът, който в момента е силен, щеше да изчезне. Розите, които сега разцъфтяват, щяха да увехнат. Дори само разбирането на това ги правеше по-красиви, а ароматът по-силен.“

— Excellent work — отбеляза Тайгър, когато Шейла прочете написаното. Но погледът му не беше отправен към нея, а се насочи в друга посока.

— Себастиан, какво получи в замяна? Или хубостта на Шейла беше достатъчен стимул да й направиш тази услуга?

Отново приглушеното хихикане в стаята премина в силен смях. И аз не успях да сдържа усмивката си. Че това съчинение не беше написано от Шейла, беше кристално ясно, но че Тайгър беше разкрил истинския автор с такава сигурност, изненада и самата мен.

— Не знам какво имате предвид — каза Себастиан с възможно най-безизразна физиономия, но Шейла се бе изчервила до корените на косата си.

— Сама го написах! — защити се тя.

— Не съм се съмнявал в това нито за секунда — съгласи се с най-доброжелателен тон Тайгър. — да направим така. Ти ще ми дадеш съчинението и ако си преписала действително без грешка черновата на Себастиан, ще поставя след двойката ти и един плюс като жест на истински спортсмен. Съгласна ли си?

Без да чака отговора, Тайгър загърби борещата се със сълзите си Шейла.

— А коя книга избра за себе си, Себастиан?

Себастиан се поокашля. След това зачете своето съчинение, за което вече ми беше разказал миналата седмица, малко преди да поиска да ме целуне.

Бяха изминали пет дена от маскения бал. Пет разяждащи ме дни, в които изцяло се бях предала на убийствената за нервите шеметна въртележка на своите чувства. Бях объркана, стресната, тъжна, уплашена, безпомощна. Но сега бях само бясна, и то на всичко и на всички: Тайгър с неговите цинични шегички и рентгенов поглед; Сузи, която разкаяно търсеше връзка с мен; Себастиан, който не ми обръщаше никакво внимание, сякаш бях въздух; Яне, която изписаха в неделя от болницата и която оттогава ме посрещаше с престорена приветливост. И Луциан, който ме беше оставил с куп въпроси без отговор.

Но най-вече бях бясна на самата себе си. Мразех това загубило ума и дума, затънало в лабиринт от мисли същество, в което се бях превърнала. Тази пустота в гърдите и този скапан копнеж по едно момче, затънало до гуша в проблеми, което не ми предлагаше нищо друго, освен гатанки.

Или ако трябваше да отговоря на Тайгър: Не. Не исках да притичвам пред колите на непознати хора и да съсипвам живота им. Исках си обратно моя живот! Исках да се забавлявам, да куфея. Както винаги, както преди.

Вместо това бродех по улиците като брониран рак пустинник, не допусках до себе си никого и не можех да се концентрирам върху нищо. Дори и когато се гмурках във водата на басейна.

Откакто Яне беше вдигнала забраната, всеки ден следобед побягвах натам, но точно както и през последните дни, се чувствах тежка и мудна и когато две стари лели с плувни шапки на цветенца ми се изпречиха в коридора тъкмо когато по изключение бях набрала скорост, аз им изфучах като побесняла фурия.

Двете лелки изпискаха уплашено и се прехвърлиха в другия коридор. „Е, сега си плувайте“, помислих, все още ядосана. Пътят пред мен беше свободен.

Нали носеше рокличка? Синя? От светлосин хавлиен плат? С щампована златна рибка? А кесията ти с лакомства за първия учебен ден? Червена ли беше? С бели точици?

Изглежда паметта ми си имаше особен начин на запомняне. Докато нямах никакъв спомен, какво съм носила през първия учебен ден, по някакъв невероятен начин в паметта ми се беше запечатало какво точно сме яли в този ден на обяд: супа с фиде — буквички, при Мата Leone, един италианец в Алтона, чийто ресторант дълги години ни беше семейният. Спомнях си как седяхме на една маса до бара — аз, татко, Яне и Врабеца. Спомням си и красивия келнер, който винаги ме наричаше „синьорина“. Той имаше мигли като на Лайза Минели (това го установи Врабеца) и усмивка, която с удоволствие бих отнесла в кучешка чантичка вкъщи, защото създаваше добро настроение. Но всичко останало беше потънало някъде дълбоко и не можех да го извадя.

Естествено, че имаше и снимки от този ден. И още в събота вечерта прерових целия таван, за да се видя, но не ги намерих. Целият албум беше изчезнал.

През една дъждовна Ladies’Night Яне, Врабеца и аз, подредихме този албум. Бях на десет или на единайсет години. Изсипахме цял кашон със снимки. Яне се разсмя и каза, че изглеждат като пъзел от миналото, нареден от случайността. Сортирахме фотографиите, подлепихме ги и ги подредихме, този път в хронологичен ред. Яне бременна. Яне в родилното в болницата Бармбек. Яне с мен като малко пакетче в ръцете й, със здраво затворени очи, сякаш сънят е някаква тежка работа, върху която трябваше да се концентрирам. Под снимката стоеше стихотворението от Рилке, което Яне и татко бяха избрали като пожелание по случай моето раждане.