Луциан - Страница 46

К оглавлению

— И кой е той? — попитах. — И какво откри?

Луциан си пое дълбоко въздух. Наведе глава. Заприлича на маска. После ме погледна.

— Мога ли… да те попитам нещо?

Едва чувах гласа му.

— Да — отговорих бързо. — Да, разбира се.

— Баща ти — започна той — на английски ли говори с теб?

Стъписах се.

— Да. Е, и?

Вече му го бях казала.

Луциан сложи пръста си върху малкото слънце, което и днес, носех на врата си.

— Това украшение — продължи той — по случай тръгването ти на училище ли ти го подари баща ти?

Преглътнах. Това не му го бях казала. Или? Нямах представа.

— С рокличка ли беше? — шепнеше Луциан. — Синя? От светлосин хавлиен плат? И щампована златна рибка?

Гърлото ме стегна.

— Не знам.

Сега вече шептях и аз. Наистина не знаех. Но ми се стори познато. Сърцето ми заби по-учестено.

— Защо ме питаш за това?

— А ученическата ти кесийка? — продължаваше Луциан, без да ми отговори. — Червена ли беше? На бели точици?

Сърцето ми спря, после отново затупка.

— Не помня. Почакай. Ти не си ли, не сме ли…?

Като светкавица ме прониза мисълта за възможно обяснение.

— Да не си Леон?

Изведнъж пред очите ми се появи образът на слабото чернокосо момченце, с което ходех в основното училище. За първия учебен ден го бяха облекли в сив костюм на тънко райе. Водеше го винаги баба му, сандвичите му бяха с варени яйца и гъсти пикантни сосове. Цялата класна стая се умирисваше.

— Възможно ли е — повторих аз и започнах да се смея глупашки — да сме ходили на училище заедно и ти?

Луциан отмести поглед от мен и застина. Този път се обърнах съвсем бавничко с надеждата, че така моите опасения ще се изпарят във въздуха. Но не беше така. Сузи ме беше открила. Тя стоеше на вратата на терасата и от ужасения й поглед разбрах, че е познала Луциан. Но това, което беше по-объркващо, беше този тип в заешкия костюм. Той напираше да застане пред Сузи. И ето че си махна маската.

Беше Себастиан.

Почувствах се, сякаш някой ми беше изкарал въздуха с кроше в корема.

— Какво правиш ти тук? — успях да кажа.

Себастиан се изсмя. Трябваше да прозвучи ехидно, но вместо това смехът му беше по-скоро жален. Лицето му беше червено и запотено. Косата му беше залепнала на челото. Изглеждаше гротескно в белия плюшен костюм и ужасно наранен.

— И аз това се питам — отговори той. — Не можех да зная, че вече си си избрала друг съиграч за криеница. Себастиан премести погледа си от Луциан върху мен.

— „Не разваляй всичко, хм! Дай ми още малко време“. По дяволите, Ребека! За какъв ме смяташ? За пълен идиот ли?

— Не — проговорих смутено. — Себастиан, моля те. Мога да ти обясня!

Себастиан тръсна глава и се хвърли напред. Докато Луциан се наведе, Себастиан дръпна маската от главата му. После се обърна към Сузи, която досега стоеше като вкаменена.

— Той ли е?

Очите й се плъзнаха по лицето ми. „Моля те — умолявах я безмълвно. — Моля те, не прави това.“

— Да — отговори тя. — Това е психопатът, който преследва Ребека навсякъде.

До мен Луциан се мъчеше да си поеме въздух. Ръката му лежеше върху парапета и за миг ме обзе панически страх, че ще се хвърли долу.

Себастиан сви ръцете си в юмруци.

— Не! — изкрещях аз и понечих да се вмъкна между тях. Но Себастиан ме отстрани.

Той бутна с пръст Луциан в гърдите.

— Би трябвало да ми е безразлично. — Той едвам се сдържаше. — Но не е. Това, което ще ти кажа, няма да го повторя: Остави Ребека на мира! Да не си се мярнал повече около нея. Инак ще извикам полиция. Разбра ли ме?

Луциан кимна.

— Напълно — отвърна той. — А сега бихте ли ме извинили?

С тези думи той си взе маската от ръката на Себастиан, плъзна се покрай него и изчезна.

Стоях като прикована.

Сузи дойде при мен.

— Беки — каза тя, — не се сърди, моля те. Не трябва да се сърдиш и на Себастиан. Загрижени сме за теб. Искахме да ти помогнем.

Не й отговорих. Просто я оставих и побягнах.

Пред бункера, в една осветена локва, лежеше птичата маска на Луциан. От него самия нямаше и следа.

Десет

Косът беше твърде тежък за този клон. Беше кацнал на него, изпърха уплашено, когато той изпука, но после се захвана отново и усърдно заподскача нагоре към някой по-надежден клон. Вече наместил се там, той наклони глава и започна да ме гледа през гладкото стъкло на прозореца. В следващия миг, разпери крила и литна в сивото небе. Загледах се след него.

Can you hear me, can you hear me
Through the dark night, far away…

Гласът достигна до ушите ми като през мъгла. Звучеше тихо, дрезгав и леко ироничен. Познавах мелодията. Знаех и текста. „Sailing“ на Род Стюарт. Зад мен прозвуча изкисване.

С мъка откъснах поглед от прозореца. Усетих как кръвта ми се качва в главата. Обектът на общото забавление бях аз. Тайгър пееше тази тъпа песен и ме беше направи за резил пред целия клас. Как беше възможно да не го чуя? Но къде беше Тайгър? Не седеше зад катедрата, нито при прозореца, нито при стената до вратата.

Can you hear me, can you hear me…?

Кискането в класната стая премина в неудържим смях. Всички погледи бяха отправени към мен, с изключение на Себастиан, който демонстративно беше вглъбил в книгата си. Дори Сузи се сдържаше с мъка. Тя допря коляното си до моето и ми посочи скрито с пръст назад. Тайгър стоеше точно зад моя стол, толкова близо, че ако се обърнех, щях да докосна с лакът светлосивия му костюм.

— Hello there, miss Wolff — каза той с ироничната си усмивка. — Е, завърнахме ли се от безмоторното летене в облаците? Би било добре да останеш на земята с мислите си. А още по-добре в класната стая. Нали не искаш да пропуснеш нещо?