Луциан - Страница 45

Пръстите му продължаваха да се плъзгат по скулите ми, по брадичката, надолу към шията.

Затворих очи. Не можех да повярвам, че толкова леко докосване може да се усети така силно. Бели светкавици преминаваха по жилите ми, проблясваха в стомаха ми и се забиваха в корема. Когато усетих, че Луциан иска да отдели пръсти от кожата ми, задържах ръката му, но той се освободи с леко движение.

— Не обичам хип-хоп — продължи той, — техно и всички тези електроники. — Той кимна към вратата. — Направо ми скъсват нервите. Скоро по радиото имаше клавирен концерт. Лудвиг ван Бетовен. Много ми хареса. Веднага изтичах до библиотеката, изчетох всичко за него и си откраднах едно CD. Деветата симфония е най-хубавото нещо, което някога съм слушал. Знаеш ли, че той написал това произведение, когато бил напълно оглушал.

— Да — отговорих. Яне ми го беше разказала. — Майка ми с абсолютно побъркана на тема Бетовен — добавих. — Има всичките му произведения, но и на нея най̀ й харесва Деветата.

— Какво съвпадение — Луциан се ухили. — Тогава ще се поканя у вас. Може и да ми заеме някое и друго CD.

Прехапах устни и се загледах през парапета към пристанището, където в болницата лежеше Яне. Утре щяха да я изпиша!

— Май това не е никак лоша идея — казах. — Може би наистина трябва да те представя на майка си. Когато се запознаете, може би ще може да ти помогне. Тя…

Луциан сложи пръста си на устните ми.

— Не — каза той твърдо. — Не смятам, че е добра идея. Не познавам майка ти, но след неприятностите, които си имала с нея в онази нощ, не мога да си представя, че ще пожелае дъщеря и да общува с тип като мен.

— Тя иначе изобщо не е такава — натъртих аз. — Нямам представа какво става с нея в последно време. Пък кой знае? След като Бетовен ти харесва толкова, може би и ти самият си бил известен композитор?

Спомних си историята за пианиста и се засмях.

— С това наистина би я впечатлил.

— Звучи примамливо — засмя се Луциан. — И на мен ми мина такава мисъл. Разгледах нотите в библиотеката. За съжаление не ми говореха нищо. Бетовен загубил слуха си, но не и паметта. Той е слушал музиката с душата си. Или със сърцето си.

Той сложи ръце на раменете ми. После се наведе, докато устата му не докосна моите устни. Много леко. Усетих дишането му, докато моето се ускоряваше.

— Не ми се иска да те плаша — каза тихичко.

— Защо го казваш? — попитах и хванах ръцете му. — Та аз не се страхувам от теб. Напротив. Чувствам сигурност, когато си при мен. В близост до теб се чувствам добре. Ти усещаше съвсем същото онази вечер на Елба. Или… — гласът ми затрепери, — или може би нещо се е променило?

Луциан се откъсна от мен. Направи крачка назад и ме загледа. Крайчето на устата му потрепна отчаяно.

— Не, нищо не се е променило — промърмори. — Само че… има още нещо. Не мога да го обясня. Това, което чувствам към теб е… твърде силно, Ребека! Страхувам се от самия себе си и от това, което съм забравил. Какво ще стане, ако е било нещо ужасно?

Той направи още една крача назад, докато не опря гърба си на парапета.

— Може би съм някой лош човек — шепнеше. — Опасен, с болен мозък може би… — изглежда не намираше как да завърши и изречението. — Можеш ли да разбереш?

— Не — избухнах аз. После додадох: — Не знам. Може би.

Отново се сетих за статията от вестника и за теорията на Яне, че тялото се предпазвало при шокови случаи, като изключвало мъчителните спомени.

Дали беше прав? Какво би било, ако при Луциан този шок се е получил от това, че самият той е извършил нещо ужасно? Че той, да се изразим с думите на Яне, е станал жертва на собствената си агресия?

Наведох глава.

— Да — прошепнах накрая, — разбирам.

Луциан ме погледна. Дори и през маската забелязах колко се натъжи.

— Виждаш ли? — промълви тихо.

— Не! — Направих крачка към него и отново хванах ръцете му. — Нямах точно това предвид. Аз разбирам какво си мислиш ти. Но се заблуждаваш. Ти не си лош. Знам това. Чувствам го.

Преди да успее да ми отговори, продължих припряно.

— Трябва да потърсиш помощ. Да намериш някой, на когото да се довериш. Някой, който разбира от тези работи.

Потиснах въздишката си. Майка ти много я бива, беше казал Лерой. Да, без съмнение. Но да разкажа на Яне за проблемите на Луциан или да го изпратя при нея, изведнъж ми се стори абсолютно немислимо.

Почувствах невероятно облекчение, че пред нея не бях споменала и дума за Луциан.

Ако Луциан беше някой си, някой чужд, да кажем съученик или пък познат… Но не беше. Той ме вълнуваше много повече от всеки друг, когото бях срещала в живота си. А изглежда имаше към мен същото усещане. Ако Яне започнеше да нарежда пъзелите в неговата история и я разгадаеше, щеше да разбере как се бяхме запознали, как беше стоял посред нощ под прозореца ми и какви страхове го обземаха, и първо повече нямаше да ме пусне да мръдна от къщи, а за него щеше да съобщи в полицията.

— Има някой — прекъсна Луциан мислите ми.

Уплашена, погледнах през рамо. Трите зомбита си бяха тръгнали и там бяха останали само Фреди Крюгер и двете вещици. Едната се беше облегнала на перилото, докато Фреди Крюгер се натискаше с другата.

Луциан се разсмя.

— Нямах предвид тези — каза той. — Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Имал някой? Кой? Имаше предвид типа с бара ли? Не, определено не. Или пък? Започнах да не разбирам дали чувствам облекчение, или ревност. Защо се е доверил на някого си, а не на мен?