Луциан - Страница 52

Като престъпник, какъвто в крайна сметка бях, се вмъкнах в квадратното антре. До гардероба имаше висока стъклена ваза, в която се мъдреха два клона, обсипани с листа в ярки есенни багри. Вляво се намираха кухнята и тоалетната, а вдясно малката чакалня. Отсреща беше кабинетът и в съседство с него канцеларията. Двете помещения бяха отделени с двукрила врата. Първото, което ми се наби на очи, беше новият килим. Пухкав и бял, той беше разстлан в средата на приемната и приличаше на облак, паднал от небето. Нито следа от душевно страдание и отчаяние. Всичко излъчваше ведрост и дружелюбност.

При прозорците имаше кожено кресло в светлокафяв цвят, а насреща удобна кушетка от ратаи. В края й бяха сгънати вълнени одеяла в различни цветове: червено, зелено, жълто, синьо, бяло, сиво и черно.

„Цветовете са отражение на душата“, обичаше да казва Яне. И сигурно изборът на одеяло в даден цвят показваше душевното състояние на Янените пациенти. Кой ли цвят избираха най-често? Кой ли цвят си беше избрал Луциан? Дали изобщо с бил тук? Тук, в кабинета на Яне, срещу майка ми?

Ръцете ми бяха студени и влажни, докато лицето ми гореше. Върху малка дървена масичка имаше червена ваза с някакво бяло цвете, а до нея — кутия с кърпички „Клинекс“.

Кабинетът на Яне заемаше по-голямото от двете помещения. Огромна библиотека изпълваше разделящата ги стена. Пред нея беше писалището, върху което бяха надлежно подредени различни папки. По протежение на дългата стена имаше полици с много преградки. Още няколко вази украсяваха помещението. Цветята в тях бяха свежи и излъчваха приятен мирис. Единствената лична вещ беше една дървена скулптура с човешки размери, която се състоеше от три дървени блока с квадратна форма. Те можеха да се въртят, а на най-горния бяха издялани четири различни лица, по едно върху всяка страна. С асиметричните си очи те приличаха на фигури от Пикасо. Яне беше открила тази скулптура в една галерия в Италия и си я беше купила.

Върху обърнатата към мен страна носът и устата бяха с разменени места, докато очите бяха събрани в едно голямо око, изпъкнало в средата на челото. Окото беше вперено в мен. Съвсем определено гледаше мен.

Обърнах се и се отправих към писалището на Яне. Откъде ли да започна? Лаптопът на мама лежеше отворен върху масата. Натиснах копчето за включване и тихо изругах. Не, по дяволите, та аз нямах паролата. Без никаква надежда написах „вълче“, после „врабец“ и накрая „Ребека“, но уви, не беше нито една от тях.

Попаднах в задънена улица.

Отворих двете чекмеджета на бюрото. Кламери, моливи, блокове, пощенски пликове в едното. Таблетки за гърло, аспирин, бадемово медени блокчета и тампони в другото.

Окей. Да погледна и по полиците и цялата редица чекмеджета под тях. Документи от здравни каси, експертизи, заявления и какво ли не още. Трябваше ли да преровя всичко това? Мозъкът ми работеше бързо. Ако наистина Луциан беше идвал при майка ми, посещението нямаше да заплати никое здравно осигурително дружество. Дори и да беше осигурен, той не го знаеше. Нямаше самоличност.

Отворих следващото чекмедже, което беше пълно с подредени по азбучен ред папки. Имената на пациентите не ми говореха нищо.

Следващото. Малки касетки — изглеждаха толкова старомодни и си спомних как преди няколко години Яне си беше купила ново диктофонче. Тогава много се учудих.

„Записваш разговорите с пациентите си ли?“, бях я попитала. „Това позволено ли е?“

Яне се беше разсмяла.

„Да, със съгласието на пациента. Но аз записвам само някои.“

От диктофончето нямаше и следа. Само касетките стояха грижливо подредени върху тъмната дървена полица. Някои още неразпечатани, други вече употребявани, с надписани имена. Но касета с името на Луциан нямаше.

В следващото шкафче намерих папки, подвързани с черна кожа, също подредени по азбучен ред, с малки налепени златни буквички на кориците. Извадих една, за да видя съдържанието. Явно Яне си беше водила бележки за свой пациент. В случая беше жена на име Ане Б.

Очите ми зашариха по написаните редове.

...

Ане Б.

12.4.2008

Брат — инвалид, бил любимец на майката.

Баща — студен, неразговорчив. Двойката разведена, когато Ане била на пет.

Завивка, тежка като олово.

Драскане, дране, хищно животно, самонараняване.

Агресията си към другите насочва към себе си.

Спътникът в живота — безработен. Алкохолик.

Студен, мълчалив (паралел с бащата!)

Затворих папката и поставих черното кожено томче обратно на мястото му. Окей. Да видя какво има на буквата „Л“? Четири папки.

Фернандо Л.

Йоана Л.

Катарина Л.

Свен Л.

Мамка му! Погледнах си часовника. Още веднъж „мамка му“. Бях загубила двайсет минути. И с това скапано „Л“ бяха отбелязани само презимената. Луциан нямаше такова.

Заблудила ли се бях? Бърках ли, като си мислех, че той е бил тук? Или това претърсване беше лудост?

Тук трябва да има нещо. Трябва, трябва, трябва.

Отварях шкафчета, гледах по полиците все по-обезкуражена и отчаяна (така сигурно се е чувства наркоман в опита си да открадне дрога), но всичко, върху което падаше погледът ми, бяха дебели папки и класификатори, които беше невъзможно да разглеждам едно по едно. Би отнело дни. По челото ми изби студена пот, ходеше ми се до тоалетната. Бях жадна. И нямах време.

Дървената скулптура със зловещото двойно око ме държеше още в полезрението си, погледнах назад озлобена, ядосана и решителна. И после. Изведнъж ми хрумна. Хвърлих се към скулптурата, завъртях средния куб — веднъж, два пъти, три пъти, и открих малко капаче, което беше незабележимо за обикновения наблюдател.