Луциан - Страница 42

Тя извади костюма от торбичката. Все още не изглеждаше убедена, че изборът ми е добър, но когато след половин час се завъртях пред огледалото, ме одобри.

— Не си за този свят, бейби. Боже, много си красива!

Усмихнах се на отражението си в огледалото. И когато сложих маската на очите си, действително изглеждах като непознато същество от света на приказките.

Сузи беше направила лицето ми бледо, нанесе кървавочервено червило по устните ми и разресва косите ми, докато не паднаха равни и лъскави по раменете. След това ми забоде сребърните гребенчета и накрая с машата зави нагоре няколко кичура коса. На лявата ми буза се мъдреше мъничка рана с капчици кръв. Това беше единственият детайл за Хелоуин, за който приятелката ми настоя. На себе си Сузи си направи няколко мехура от изгаряне и една огнестрелна рана в средата на челото, от която стърчеше гилза от патрон. Очите й бяха изрисувани с катраненочерен въглен.

— Яко! — отсече Димо̀, когато го отлепихме от телевизора и го доведохме в стаята. — И двете изглеждате убийствено. Изчезваме ли? Часът е десет и половина.

Клубът се намираше на четвъртия етаж в стария противовъздушен бункер. Естествено пускаха официално от осемнайсет часа, но Димо̀ беше работил в Amptown, музикалния магазин на първия етаж, и познаваше охраната, така че влязохме безпроблемно.

Организаторите бяха превърнали и без това мрачния като гробница клуб, с неговите зали и тесни стаички на кулата, в каменен бастион на ужаса. В стелеща се по пода мъгла до колене ние прецапвахме край прашни криви огледала, набучени черепи и средновековни уреди за инквизиция, докато влезем в първата зала, където балът беше в разгара си. Лакът и латексът изглежда бяха модният писък на деня, или по-точно — на нощта. Сузи установи с разочарование, че не беше нито единствената, нито най-дръзката, „болна“ сестра тази вечер. Половин дузина от този тип мина покрай нас още първите минути. Лекари на ужаса също имаше в добри количества. Естествено не липсваха скелети, готик пънкари и всевъзможни видове други създания. Ужасни зомбита, върколаци, вампири. Вещици с жартиери, вещици с камшици, гривестата с мрежести чорапи, зли феи с развени поли.

В огромен кафез, спускащ се от тавана, клечеше един манекен във вид на Ханибал канибала, а на сцената гърмеше някаква нова ню уейв банда.

Шумът беше чудовищен. Музиката веднага влезе под кожата ми, завибрира в костите, усещах я дори във венците си.

Проврях се през тълпата до бара, над който висеше гигантски кръст от горящи свещи. Един келнер, пременен като пингвин, попита какво желая. Поръчах си кола и се намръщих ядосана, когато пингвинът ми се ухили състрадателно.

— Умопомрачително! — изкрещя Сузи, която се намести на табуретката до мен. — Много е яко. Да си виждала Димо̀?

— Не.

Поне сега имах причина да огледам тълпата.

— Ей го там!

Посочих към дансинга, вдясно. Димо̀ стоеше облегнат на една колона, превърната в бесилка. И обясняваше нещо, жестикулирайки с ръце и крака, на една двойничка на Amy Winehouse. Когато се приближиха, разпознах барабаниста на бандата. Казваше се Лерой. Той наведе огромния си изкуствен бюст над бара, поръча си водка с лимон и вдигна към мен наздравица.

— Абе, майка ти всъщност Марияне Волф ли се казва? — изкрещя той в ухото ми.

Това пък какво значеше? Кимнах объркана.

Лерой се засмя и килна настрани русата си перука.

— Сестра ми започна преди три месеца терапия при нея. Депресии, мисли за самоубийство, всякакви такива. Лежеше в леглото и хленчеше. Но изглежда майка ти се е справила. През последната седмица сестра ми за пръв път отново…

Края на изречението го погълна музиката. Лерой повдигна засмяно рамене, оправи си деколтето и ми посочи въпросително празната чаша. Поклатих глава. Сканирах нервно тълпата. Оттук входът се виждаше сравнително добре. Непрекъснато в залата се стичаха нови твари. Цяла войскова част от диментори се изсипа на дансинга. След тях се включиха ангели на смъртта, облечени в дрипи, крещящи черепи, цяла тумба Michael Meyers, разни монаси и разбира се, скелети — жътвари с коси, в най-различни варианти.

Но нито един Луциан. Звучи налудничаво, но точно както усещах всеки път, че е край мен, така сега усещах, че го няма.

Между две парчета Сузи ме побутна.

— Погледни там! — кресна тя. — Не е ли страхотен?

Проследих пръста на Сузи и изпухтях. Някакъв шегаджия се беше маскирал като огромен бял заек. В плюшения костюм от бяла кожа, с червените си, прилични на лъжици уши и огромни зелени мигащи очи плюшеното чудовище подскачаше по дансинга. В ръцете си държеше гигантски морков. След като известно време се кълчи между дименторите и ангелите на смъртта, той дойде на бара, сложи огромния морков на плота, бръкна в кожения си джоб и извади оттам бележник и молив. Той взе да драска нещо в бележника си, изкривил глава. После заподскача към нас и ми поднесе бележника.

Прочетох:

...

Искаш ли

а) да си хрупнеш от моркова ми?

б) да подскачаш с мен на дансинга?

в) да се гушнеш в козината ми?

г) да играем на криеница?

Моля, отбележете правилния отговор с кръстче!

Боже господи! Наистина нямах никакво настроение да се занимавам с подобен род свалки.

Пък и той, бедният, сигурно се решаваше на нещо такова само защото никой не виждаше истинското му лице. Отбелязах „г“ и написах отдолу в скоби: Ти търсиш пръв. Затвори очи и брой до един милион.

Поне сега имах оправдание да се махна. Дадох знак на Сузи, че искам още малко да се поогледам, но тъй като Димо̀ и Лерой се бяха вглъбили в разговор, или по-точно, в надвикване, тя се закачи за мен.