Луциан - Страница 43

Промъкнахме се по дълъг коридор нагоре по стълбите, минахме през разни входове и ниши, покрай натискащи се двойки, групички, самотници, изгубени, скучаещи, подскачащи, седящи, креещи.

Къде беше? Къде беше Луциан? Ставах все по-нервна.

Втората зала беше още по-голяма от първата. Вдясно беше опънат огромен екран. Вървеше Midnight Madness — видео на Chemical brothers: един Disco Ам-Гъл в бляскав златист костюм изскочи от един контейнер за боклук с надпис Commercial Waste и се залюля като някакъв побъркан супермен над покривите на заспалите къщи. Пред екрана, на дансинга се движеха духове, лордове — мъртъвци и разни други служители на злото. Дали Луциан беше един от тях? Дали изобщо беше тук? Дали щеше да се появи?

Дансингът беше като театър, обграден от високи балкони, над които само можеше да се предполага, че има таван. Затърсих стълба, която да води още по-нагоре, но Сузи ме дръпна за ръкава и ме замъкна на дансинга, зад който двама DJ пускаха своите Dance House Mix-ове.

Оглушително цъкане, едно изпъшкване, един вик, музиката си поемаше дъх, едно безкрайно дълго и дълбоко вдишване. Барабанен трилър, после само баси, заплашителни и набиващи се, увлякоха ме.

One night in Bangkok and the world is your oyster… Това беше някакъв див агресивен ремикс на стара диско песен. Затанцувах. Впуснах са в танца, затворих очи и се отдадох на този притъпяващ транс, който изключва всякаква мисъл. Набиващият се ритъм беше единственото, върху което трябваше да се концентрирам. Единственото, което имаше значение тук и сега.

One night in Bangkok, one night, one night…

Поотворих очи и погледът ми падна върху белия заек в края на дансинга. Той беше вторачил мигащите си очи в мен, след това загъделичка с огромния морков врата на една латексова вещица, която възмутена вдигна камшика си.

Аз се смеех, очите на Сузи блестяха, тя се кълчеше наоколо, къдрите й се мятаха из въздуха, перлени капчици пот падаха върху голата ми ръка. И моята коса беше влажна от пот, бях махнала гребенчетата… Пот се стичаше по гърба ми, стичаше се и в деколтето ми между гърдите.

Музиката ставаше все по-агресивна и все повече ни увличаше. По някое време Сузи ми направи знак, взе да сочи между краката си, отвори уста. Трябваше да отиде до тоалетната, аз обаче не. Аз исках да остана тук и да танцувам.

Парчето беше безкрайно. Разперих ръце, завъртях се в кръг с вдигната нагоре глава и ето, че той се появи.

Стоеше горе на балкона. Горната част на лицето му покриваше черна маска на птица с дълъг изкривен клюн. Брадичката, скулите и устата светлееха под нея. Наведе глава към мен. Беше нещо като поклон, но отново примесен с лека ирония. Той бавно вдигна ръката си за поздрав.

И аз си помислих: „Той е тук заради теб, само заради теб“.

Затворих очи и по тялото ми се разля топлина. Чувствах, че идва долу на танцовата площадка и когато отворих очи, той стоеше само на няколко метра от мен.

Птичата маска проблясваше призрачно в светлината на прожекторите. Носеше дългото черно палто от първата нощ. Извехтелият плат беше обшит тук-таме с бяла перушина, сякаш баба Хола беше изтръскала възглавницата си върху него.

Тръгнахме един към друг като на забавен кадър, през кълчещата се навалица, която ставаше все по-агресивна и се движеше в съвсем друг ритъм. Движехме се бавно като под вода.

Пръстите ни се докоснаха, после Луциан взе ръцете ми. Привлече ме към себе си и така останахме за момент неподвижни, опрели гърди, усещайки ударите на сърцата си.

Мислех си, че той ми е толкова чужд, толкова невъзможно чужд и в същото време — толкова ужасно близък. Вдишвах миризмата на палтото му, вдишвах праха, пръстта и някакъв дъх на изсъхнало лепило, с което по всяка вероятност Луциан беше закрепвал перата си. Заврях лице в тъмния плат и изведнъж се разкихах.

По лекото вибриране на гърдите му разбрах, че се смее. Ръцете му лежаха на гърба ми, пръстите странстваха, изследвайки и опипвайки гръбнака ми. Започнахме да се въртим бавно, въпреки че музиката изискваше тъкмо обратното. Насред лудешки танцуващата тълпа, ние се въртяхме на място в пълна хармония.

— Здравей — изшептя Луциан в ухото ми след цяла една вечност. — Здравей, Снежанке. Липсваше ми.

— И ти на мен.

Чак сега можех да си призная колко много. Признах си го за пръв път, без да се противя.

През рамото на Луциан видях Сузи. Беше се върнала на дансинга с Димо̀ на буксир. Погледът й шареше из тълпата, търсейки ме. Бързо се наведох и дръпнах Луциан в другата посока.

— Да вървим някъде другаде, а?

На най-горния, трети етаж на клуба бяха балконите. Оттук можеше да се наблюдава дансингът. Видях огромния бял заек. Безпомощен, той се луташе по танцовата площадка, където сред врящата тълпа се вихреха Сузи и Димо̀.

Разрошените къдрици на Сузи се мятаха из въздуха. Тя беше вирнала глава и се смееше. Бях доволна, че оттук тя и Димо̀ изглеждаха малки и почти недостижими. Не исках да ме виждат с Луциан, пък дори и маскирани.

От другата страна на балкона имаше различни малки помещения, където също свиреше музика, но много по-спокойна. Тук се ядеше, почиваше се, хората се целуваха, пиеха и разговаряха. На покрива имаше голяма тераса с газови топлещи лампи и високи масички, на които бяха поставени пепелници. Отидохме там, все още хванати за ръце. Две вещици, един Фреди Крюгер и три зомбита стояха вляво и пушеха. Отидохме вдясно, плътно до една лампа. Въздухът беше студен, но лампата грееше.

И Луциан топлеше.

Той пусна ръцете ми, поотдалечи се на крачка и ме загледа.

— Не мога да откъсна поглед от теб — каза тихо.