Луциан - Страница 40

Попитах я дали има нужда от още нещо.

— Благодаря, не — отговори ми тя.

Най-сетне Врабеца се надигна от стола.

— Е, май е време да тръгваме полека-лека — каза тя.

Ние с Яне дружно се съгласихме.

Когато излязохме навън, и двете с Врабеца поехме дълбоко въздух, сякаш в стаята на Яне той не достигаше.

Когато на следващия ден отгърнах календара, срещу мен светна червеното кръстче. Беше 31 октомври и ми беше толкова нервно, че чак свят ми се зави. Врабеца ме взе от училище. Когато пристигнахме в болницата, Яне току-що беше излязла от упойка. Левият й крак беше гипсиран, а лицето й беше изострено и бледо.

— Хей — възкликна тя. — Вълче, Врабче. Толкова се радвам да ви видя.

Седнах до нея, взех ръката й и хвърлих поглед към жената, която днес лежеше на леглото до прозореца. Върху коленете й имаше лаптоп, джиесемът й беше на ухото и тя непрекъснато даваше някакви указания на човека в другия край на линията. Говореше за недвижими имоти, саксийни цветя, данъчни декларации и час за ботокс.

Ухилих се, а Яне извъртя очи.

— Лелката ме разбива! — изръмжа тихо тя.

Врабеца беше седнала до главата на мама. Тя махна кичур коса от лицето й и я целуна по челото.

— Как мина операцията? — попитах я аз. — Имаш ли болки?

— Нищо не разбрах — отговори Яне. — Дадоха ми нещо. Но съм гладна.

Помъчих се да се засмея.

— Можеш да ги попиташ дали няма да те пуснат в кухнята. Ще зарадваш другите пациенти.

Яне въздъхна.

— Ще трябва доста да почакам. Трябва да държа крака си нависоко. През следващите седмици ще се наложи да ми готвите вие. Ще се радвам, ако поне мога да започна работа. При вас как е положението? Ще правите ли нещо интересно довечера?

И хвърли дълъг настойчив поглед към Врабеца. Знаех какво иска да каже с него и стиснах зъби.

— Днес следобед ще ходя на среща с бъдещия си хазяин в „Хайката“ — започна Врабеца. — Искаме да видим как ще разделим ателието и може да закъснея. Дъщеря ти ще трябва да се позанимава сама.

Постояхме още около час, след което влезе сестрата с обяда. Хляб с кашкавал и колбас, кисело мляко и сок от портокали. Яне направи физиономия. Жената до нея беше заспала над лаптопа.

Когато на тръгване леко целунах Яне, тя задържа ръката ми.

— Мога да разчитам на теб — каза тя.

Прозвуча като заплаха. Кимнах.

Към седем часа Врабеца се приготви да тръгва за театъра. На вратата се звъня лудо няколко минути. Малки вещици, вампирчета и дяволчета питаха има ли нещо сладко или кисело и аз бях доволна, че Яне се беше погрижила да ни запаси преди инцидента. Преди да излезе, Врабеца надникна в стаята ми.

— Ще бъда много уморена, като се върна — каза тя. — Веднага ще се мушна в леглото. Ще се видим утре на закуска. Бодри и весели, нали?

Идеше ми да я разцелувам.

— Разбира се — отговорих.

Девет

Когато Сузи отвори вратата, ми трябваха няколко секунди, за да се убедя, че съществото, облечено в черен костюм от винил, наистина беше най-добрата ми приятелка. Погледът ми шареше от високите до коленете ботуши, по късата работна престилка, закачена с куп верижки на късата топ блузка, също от винил. Ръцете до лактите бяха в черни еластични ръкавици. В лявата си ръка държеше спринцовка, голяма колкото компресорен чук, а върху тупираните къдрици се мъдреше черна лачена касинка с кървавочервен кръст.

— Voila — Сузи разпери ръце и се завъртя на високите си токчета, така че да видя гащичките от Димо̀, подчертаващи още по-добре задните й части.

— Поздравявам те, сестро… — измърморих. — Кого искаш да обслужиш? Доктор Джекил или мистър Хайди?

— В момента лекувам д-р Но — засмя се Сузи. — Той е вече на смъртния одър и си чака макиажа. Какво става с теб? Колко мило от страна на Врабеца, че те пусна. А имаш ли костюм?

— O, yes.

И показах торбата от „Fairy Talc“, магазина за костюми под наем в Алтона. За рекордното време от седем минути и половина намерих точно това, което исках: старомодна копринена бална рокля с цвят слонова кост, с много дантели, с клоширани ръкави и дълбоко изрязано остро деколте. Към нея бях добавила бели дантелени ръкавици, сребърни гребенчета, маска за очите от сатен с цвят на седеф и със сребърни пайети.

— Като каква ще се маскираш с това? — попита Сузи.

— Като Снежанка по венециански — отвърнах.

Сузи смръщи чело.

— Не смяташ ли, че е малко сладникаво?

— Ох — отговорих, — докато си до мен, ще се допълваме. Е, сега мога ли да вляза?

— Sorry.

Приятелката ми ме покани с ръка. От стаята й гърмеше Killer Kaczynski на Мандо Диао.

— Къде е майка ти? — изревах, докато я следвах по дългия коридор. Разбрах само жребец и хотел. Не исках и да знам повече. Димо̀ лежеше в холивудската люлка. Беше облечен в тюркоазен костюм на хирург и с бутилка бира в ръката.

— Здрасти — каза той, след като Сузи намали музиката до стайни децибели. — Е как е? Как се чувстваш като избягал затворник?

— Прекрасно! — отвърнах.

Последното нещо, което ме занимаваше, беше разговорът. Беше ми толкова весело, че изобщо не можех да се концентрирам, най-малко върху мъдростите на Димо̀.

— Къде е русият ти любовник? — попита той.

— Наистина — Сузи остави спринцовката. — Къде е Себастиан? Седнах върху леглото на Сузи. До него беше кафезът на хамстера. Ози отново правеше своите безкрайни обиколки с колелото.

— Нямаше настроение — отвърнах уклончиво. — Знаеш какъв е. Не си пада по такива партита.

— А ти каза ли му, че ще ходиш? — Сузи ме фиксираше. Почувствах се неудобно, а нямах и никакво желание да се оправдавам. Но тя беше права. Себастиан предполагаше, че и аз ще си остана вкъщи. Щеше да се сърди. За момент помислих да помоля Сузи да не му казва нищо. Но не намирах причина. Или по-точно казано, причина, за която исках да говоря. Дали Луциан щеше да дойде? Дали щеше да е маскиран? И дали щях да го позная? И ако не дойдеше, дали изобщо щях го видя някога…