Луциан - Страница 39

Докато през безсънните нощи си блъсках главата как да се измъкна от къщи на Хелоуин и дали Луциан щеше да дойде на маскения бал, какво бих казала, направила или попитала в случай, че се появи, и как бих се оправяла, ако това не се случеше. Себастиан ли беше единственият, когото имах. Защо това не ми беше достатъчно?

Когато съм при теб, ми е добре.

Отнякъде се чу камбана и един поглед към часовника ми подсказа, че доста закъснявам. С брошурата в ръка забързах към историческата водна кула, която маркираше входа към градината на жените. Кулата беше малка и бяла, с красиви фронтони и малки прозорчета. За миг почувствах, че отново съм там, на фара на фалкенщайнския бряг.

Пристигнах в прекрасна градина с огромни рододендронови храсти и бели надгробни камъни, край които растяха пъстри цветя. Жените, погребани тук, според брошурата бяха допринесли за историята на Хамбург. От бащата на Себастиан бях научила, че починалата актриса е била десетилетия наред в състава на Хамбургския театър. Самата аз никога не бях чувала за нея, но от многобройните гости, събрани край отворения гроб, ставаше ясно, че е имала много голям кръг почитатели. Ковчегът беше вече спуснат в гроба. Планини от цветя и пъстри венци го обграждаха. Деца тичаха наоколо, две момиченца играеха на гоненица, докато възрастните в траурни дрехи се изреждаха, за да си вземат последно сбогом. Няколко души плачеха, а вляво до гроба стоеше възрастен мъж със снежнобяла коса. Кой знае защо си помислих, че е вдовец. Лицето му беше много спокойно, изглеждаше сдържан, но в очите му се четеше дълбока тъга.

Започнах да се оглеждам за шофьора, с когото щяхме да отведем присъстващите до автобуса, когато сред тълпата открих мъж с посивяла коса и старомоден костюм. Стоеше малко встрани до един дъб и се вглеждаше в небето, по което облаците започваха да се разпръсват.

Беше Тайгър. Трепнах. Какво правеше тук моят учител по английски? Познавал ли е актрисата? Един слънчев лъч проби облаците и изведнъж всичко се обля в златиста светлина. Багрите припламнаха толкова чисти и ярки, че не можех да реша дали да се чувствам прекрасно, или ужасно.

В този момент Тайгър отправи погледа си към мен. Усмихваше се. После вдигна ръце и заръкопляска. Да, той аплодираше. За момент тълпата от опечалени застина.

После някои последваха примера му, някак колебливо, сетне се включиха и други. След малко всички аплодираха в спокоен, почтителен ритъм. Сълзите рукнаха от очите ми. „Била е актриса“, помислих си. Тази жена, която изобщо не познавах, е била дълги години на сцената. Това тук беше последното спускане на завесата, последният аплауз за нея.

Не бях единствената, която плачеше. И по бузите на стария господин със снежнобялата коса се стичаха сълзи. Беше сключил молитвено ръце.

Когато аплаузът стихна, отново погледнах към дъба, но Тайгър беше изчезнал.

Когато в ранната вечер тръгнах да се прибирам, в мислите си бях още на траурното тържество, така че първоначално не възприех гласовете, които идваха от дома ни. Изтичах в хола и там, на пода пред витата стълба, видях да лежи Яне. Лицето й беше разкривено от болка. Тя стенеше. Врабеца беше коленичила до нея. С един скок се озовах при тях.

— Паднах — охкаше Яне, — не мога, май че… мамка му!

— Ребека, повикай линейка! — обърна се към мен Врабеца.

След половин час седяхме в лекарския кабинет на пристанищната болница. Майка ми си беше счупила левия глезен и лекарят искаше да я остави тази нощ в болницата, за да я оперира утре. Яне се съпротивяваше с всички сили, но решението не подлежеше на обсъждане. Трябваше да остане два-три дена в болницата.

Едва сдържах злорадата си усмивка. Макар и веднага да почувствах угризения на съвестта, помислих, че сега Яне ще е под арест.

Двете с Врабеца останахме при нея докъм десет. Биха й инжекция за болките. Лежеше в двойна стая, но леглото до прозореца беше празно. Някак странно беше да седиш тук, сякаш след някакво принудително примирие. Яне изглеждаше ужасно напрегната. Ръцете й неспокойно оправяха завивката. При най-малкия шум тя се стряскаше.

Знаех какво изпитваше. За моята фанатично контролираща се майка, която беше в постоянно движение, това място със сигурност беше истински кошмар. Макар и да цареше абсолютен ред — той не беше нейният.

Врабеца правеше всичко по силите си да разведри атмосферата. Докато приемаха Яне, тя беше отишла да купи от цветарския магазин долу огромен букет магнолии, любимите цветя на майка ми.

И не спираше да говори, сякаш от това зависеше животът на Яне.

Първо ни разказа за срещата с художника, която се беше състояла днес. „Той смята, че все още има голямо търсене на кухненски гъби, и вече се радва да поздрави в ателието ни феи, които разчистват пътя към щастието“ — каза тя, като ме погледна и се разсмя с възможно най-заразителен смях, към който ние с Яне се помъчихме да се присъединим. След като ни разказа с пълни подробности за машинната фабрика, в която се намираха ателиетата, на ред дойде погребението. Врабеца се беше възхищавала много на артистката. Тя я беше гледала много пъти в различни роли, а освен това знаеше, че е писала и пиеси. Всичко това го разказа също с най-големи подробности, докато накрая се предаде с дълбока въздишка. Врабеца не намираше повече какво да каже.

След мъчително мълчание Яне ме попита дали всичко в училище е окей.

— Да — отговорих.

Попита как е Сузи.

— Добре — отговорих.

На свой ред попитах дали я боли.

— Малко — отговори.