Луциан - Страница 38

— Окей. За какво искаш да говорим?

Себастиан се ухили.

— За кашкавала в ъгълчето на устата ти. Или как да го махнем по най-добрия начин оттам.

— Къде е? — сбърчих чело и раздвижих ъгълчетата на устата си. — Вляво или вдясно?

Себастиан повдигна с ръка брадичката ми и съвсем леко обърна лицето ми наляво, така че погледите ни се срещнаха.

I got a green light
I got a little fight
I’m gonna turn this thing around
Can you read my mind…

Себастиан се засмя, но в очите му проблясваше. Страхове и желания се смесваха в погледа му. После се наведе напред, докато устните му се долепиха до моите. Миришеше на Тако и на себе си, този така познат Себастианов мирис, който можех да разпозная сред хиляди.

Ръката ми лежеше върху гърдите му, усещах ударите на сърцето му, бързи и силни. С връхчетата на пръстите си го държах на разстояние.

Can you read my mind…

— Недей разваля всичко — шепнех аз. — Моля те, не го разваляй. Дай ми още малко време.

Себастиан прехапа устни. Усещах разочарованието му, като че ли бях вътре в него. Усещах и собствената си тъга, която беше по-дълбока, отколкото ми се искаше.

Себастиан отвори уста, но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори.

— Джиесемът ти. О… Извинявайте!

Яне стоеше в стаята. Гледаше ни двамата със Себастиан. Ние се отделихме един от друг. И тъкмо щях да се тросна, че домашният арест не изключва и посещения, когато забелязах, че Яне сияе цялата. Изглеждаше, сякаш товар беше паднал от гърба й.

Спрях плейъра.

— Съжалявам — каза бързо Яне. — Колко глупаво от моя страна да нахлуя така. Здравей, Себастиан. Джиесемът ти звъни, Ребека. Бащата на Себастиан. Ще говориш ли?

Изтръгнах телефона от ръката й. Не ми го побираше акълът как Яне просто беше вдигнала телефона ми и после се държеше, сякаш нищо не се е случило.

Бащата на Себастиан ме търсеше по работа. Една актриса от Хамбург беше починала и погребението било в четвъртък в гробището Олсдорф. Траурното тържество, което щяло да е организирано от неговия кетъринг, трябвало да се състои във вилата на починалата. Но поради недостиг на места на паркинга бащата на Себастиан предложил ескорт сервиз. След погребението аз трябваше да заведа присъстващите до автобуса, а по време на траурното празненство да помагам като сервитьорка.

По принцип исках да откажа, но Яне, която вече изчезваше в коридора, припряно ми даде да разбера, че ще е окей, стига след това незабавно да се прибера в къщи.

С джиесема в ръка се завтекох към бюрото, за да си запиша часовете, после се сбогувах и затворих.

Обърнах се към Себастиан. Той все още беше на леглото ми, вдигнал крака, и гледаше през прозореца.

— Е, какво искаше баща ми? — попита, без да ме поглежда.

Преглътнах.

— Да сервирам на едно погребение.

За секунда се поколебах какво да кажа.

Най-сетне той ме погледна.

— Би ли дошла при мен? — попита ме сериозно.

Колебливо приседнах на леглото до него.

Себастиан стана, застана пред леглото и се вгледа в мен.

„Да го вземат дяволите!“ Как можах да прецакам нещата. Как, по дяволите, да му дам да разбере какво става с мен? Не беше както преди, когато ми се струваше, че нещо между нас липсва. Сега всичко беше много хубаво, много по-хубаво от когато и да било преди. Как можех да обясня на Себастиан, че този път съм го отблъснала заради някакъв тип с психични проблеми, който след последната ни среща повече не се беше появявал, а по всяка вероятност нямаше и да се появи повече?

— Сега ме слушай внимателно, Бекс! — започна Себастиан.

О, чудесно, значи няма да опитвам да се обяснявам първа. Е, това беше, Бекс. Стиснах пръсти.

Изражението на Себастиановото лице стана още по-мрачно. Той свъси вежди. И после зашептя с дълбок нисък глас:

The foulest stench is in the air
The funk of forty thousand years
And grisly ghouls from every’ tomb
Are closing in to seal your doom…

Тялото на Себастиан се вкамени. С широко отворени очи и протегнати ръце тръгна като препариран към мен. И докато аз се кисках неудържимо, той заклати бедра, коленичи пред леглото ми, грабна предполагаем микрофон и закърши глас:

Cause girl, this is thriller, thriller night…

После издуха светлия перчем от челото си и ми се ухили.

— Приятно забавление на погребението, бейби. Пък аз, за разлика от теб, още не съм мутирал в мрачна мумия. И докато от горест, че ме караш да те моля и умолявам, тръгна да обикалям гробищата, ще минат, уви, още няколко хилядолетия.

Той ме закачи по носа.

— Окей?

— Окей — отговорих и едва не се разревах от облекчение.

В четвъртък след училище взех автобуса до гара Алтона, качих се на S1 за Олсдорф, минах по Фулбютелер алее до главния вход на гробището. Идвах тук за пръв път и когато видях огромната гробищна площ зад черните железни врати, силно се впечатлих.

Предишния ден бащата на Себастиан ми беше изпратил информационна брошура по мейла, в която прочетох, че със своите четиристотин хектара площ това е най-голямото парково гробище в света. Но не ми стана съвсем ясно какво точно означаваше това.

Имаше цели горички от розови храсти, идилични езерца, пътечки, оградени с широколистни дървета, които водеха до гробниците на най-различни хора. Кметове, сенатори, поети и музиканти бяха намерили в това гробище своя покой. В брошурата прочетох и за детски гробища, за градина на пеперудите, за гора на вечния покой, около които бяха групирани поставки за урни. Гробището имаше дори свой собствен автобусен транспорт.

Отново валеше като из ведро, но дърветата се противопоставяха на дъжда със своите огнени есенни багри и аз реших да потичам по пътя до гроба. Прелестни статуи на ангели обграждаха пътя. Те приличаха на хора с крила и аз самата не можех да си обясня защо изведнъж започнах да мисля за Себастиан и за това, колко ли усилия му е струвало да излезе от положението в моята стая, шегувайки се.