Луциан - Страница 37

Мислите ми се върнаха към критичните статии от приложението в книгата, към славата му на литературен критик — човекът със смъртоносното перо, и към самоубийството на любимия автор на Тайгър, чието творчество унищожил прадядо ми. Замислих се дали да пиша за това на баща си, но вместо това го попитах за предизборната борба. Той ми разказа подробно, че за първи път се ангажира политически. Беше твърдо убеден, че Обама ще излезе пред Маккейн, но истинската борба тепърва предстои. И че повече не може да се заблуждаваме по отношение на икономическата криза.

Както обикновено, мейлът завършваше с думите. Wish you were here, little wolf, но точно днес се беше заинтересувал в PS: „А как е голямата вълчица?“

Въздъхнах. Хмм, как ли ще е? Тя готвеше. Щом се върнеше от работа, Яне превръщаше кухнята в ресторант с три звезди с гурме — ястия от цял свят. Всеки ден на масата се появяваше ново празнично блюдо: черни спагети с кокосово мляко и скариди, рагу от сърна със сос от червено вино и черешов сок, морски език с манатарки, картофи и бешамел, Loup de Mer със салца от домати и кайсии, пълнени пилешки гърди в сос „Марсала“ върху спаначена горгонзола. По време на хранене мълчанието беше толкова дълбоко, че и хапка не можех да преглътна. За разлика от Сузи, аз можех да бъда доста злопаметна, когато смятах, че постъпват несправедливо с мен.

Положението сега обаче беше съвсем различно. Разприте ни с Яне биваха обикновено нещо като лятна буря: бързо, силно избухване и отново небето се проясняваше. Сега обаче това мъгляво потискащо нищо беше някакво ново нещо за нас двете, или по-точно — за нас трите.

Аз и Яне седяхме на масата с наведени глави над чиниите и след като Врабеца беше хвърляла почти сто от нейните погледи, тя почукваше с вилицата по масата и заявяваше, че й е писнало, и то много.

Е, и на мен също. Но нямах абсолютно никакво желание да направя първата крачка. Яне не беше права и колкото и да се чумереше, изобщо не се чувствах отговорна. Последната ни Ladies’ Night се беше провалила, но и това ми беше безразлично. Единственото, което с всеки изминал ден ме занимаваше все повече и повече, беше как да отида следващия петък на маскения бал.

След срещата ни на плажа Луциан изобщо не се беше появявал. Все по-силно в мен се насаждаше чувството, че изобщо не иска да ме види. И шансовете той да се появи на Хелоуин в този клуб бяха точно толкова малки, колкото и моите да напусна къщата. 31 октомври беше последният ден на моя арест. Бях го отбелязала с малко червено кръстче в календара и колкото повече наближаваше, толкова по-нервна ставах. Всеки ден го поглеждах и когато го правех, се тормозех още повече.

— Може пък Яне да те пусне да отидеш — реши Себастиан, когато ме посети в края на седмицата в килията. В последните телефонни разговори, които имахме, лека-полека се бяхме сближили отново.

Седяхме на леглото ми, ядяхме „Тако“ с топено сирене и играехме на нашата стара игра Disco for two. Тя се състоеше в това да избираме различни песни от моята С колекция или от колекцията на Себастиан. После пускахме песента и се опитвахме да я свържем тематично с предишната, при което понякога като луди прескачахме от жанр в жанр. Накрая правехме микс от избраните песни, записвахме го на CD, като слагахме съответната дата, и го озаглавявахме Becks и Bastis Best of times. Междувременно нашето „специално издание“ наброяваше вече 10 CD-та. Току-що Себастиан беше изтърпял, пъшкайки, моята песен „Thriller“ на Майкъл Джексън. Сега пък той пусна „Sawdust“ — диска на Килърс.

Навън валеше, както и през изминалите дни. Елба преливаше, вчера дори предупредиха и по радиото за евентуално наводнение.

Естествено не бях казала на Себастиан защо толкова искам да отида на бала.

— Забрави — изръмжах в отговор на предположението му, че Яне може и да ме пусне. — Питах я вчера.

Струваше ми ужасно много да се преодолея, а отговорът на Яне ми подейства като нова плесница. Не. Никаква дискусия. Може ли да сменим темата?

— Добре — отвърна Себастиан. — Нямам чак толкова голямо желание да отида и не мисля, че ще загубиш кой знае какво.

Мълчахме, лапахме Тако чипс и хрупахме в такт с „Read my mind“, когато неочаквано Себастиан каза: „През лятото на 1963 се влюбих и баща ми се удави“.

Спрях да хрупам и го погледнах учудено.

— „Солена вода“ от Чарлз Симънс, поясни Себастиан. — Това е първото изречение от романа му, в което е концентрирано цялото съдържание. Гениално. Знаеш за какво става дума и в същото време изгаряш от любопитство да продължиш да четеш. Всички факти са налице, повярвал си веднага в тях, смяташ, че става дума за първа любов, имам предвид истинска, голяма и съдбоносна. Знаеш и че някой ще умре — не някой, а бащата на писателя. Единият обича, другият умира. Двете са свързани. Усещаш, че този, който разказва историята, се явява в края й, а там е друг, различен от този, който е бил в началото. В общи линии знаеш вече всичко, но все още не си го прочел. Сякаш авторът с това първо изречение отваря една врата и те хвърля в огромно тъмно помещение. Ти предполагаш къде може да са мебелите. Тук е масата, там леглото. Ти виждаш сенките им, но не цветовете и контурите. Мислите ти бродят, но все още без посока. Страхотно. Иска ми се и аз да го можех.

Погледнах Себастиан.

— Да пишеш?

— Да.

— Опитвал ли си?

Себастиан изсипа още една шепа Тако в устата си. Песента още не беше свършила.

Can you read ту mind?
The good old days, the honest man
The restless heart, the promised land…

— Смяна на темата — обяви Себастиан.

Аз също налапах шепа Тако.