Луциан - Страница 36

— Пръстите му вече ме докосваха — каза тя и извъртя очи. — Беше абсолютно решен, когато джиесемът му иззвъня и собственикът на репетиционната му съобщи, че можем да отидем да подпишем договора. По дяволите, Беки. Смяташ ли, че предварително трябва да говоря с него. Но какво да му кажа? Какво би направила ти на мое място?

„Ако ме тормозят такива въпроси“, помислих си. Мъдрият отговор би бил вероятно, че Сузи трябва да си потърси приятел, за когото това щеше да е без значение. Но щеше ли тя наистина да се чувства по-добре? Много се съмнявах.

Отвърнах безпомощно:

— Бих изчакала, Сузи. Когато настъпи моментът, вече ще знаеш какво да правиш!

Сузи въздъхна, а аз се надявах този момент да се поотложи.

Единственото спасение в този период беше училището. Никога не бих повярвала, че ще мога да кажа такова нещо, но аз копнеех да отида там. За мой късмет учителят по испански ни бомбардираше с граматика и нови думи и за разлика от английския, трябваше системно да зубря по този език. По биология писахме контролно за влиянието на дрогите върху нервната система. Аарон, за подготовка, беше изпафкал през обедната почивка огромен тлъст джойнт и сега гледаше като хипнотизиран заек празния лист пред себе си. Шейла нервно дъвчеше химикалката си и наблюдаваше Себастиан, който беше навел глава над тетрадката и с бясно темпо изпълваше страница след страница.

Получавахме и тонове домашни по математика, а Тайгър ни даде една от своите специални задачи, която този път нямаше никаква връзка с Амброз.

— Изберете първото изречение от някой роман или разказ, което намирате за заслужаващо внимание — каза той. — Ако е от немска книга, преведете го на английски. Напишете съчинение на тема, как ви въздейства това изречение. Дали то ви говори нещо, дали звучи обещаващо, дали ви въвлича в разказа и ако е така, защо?

Той се спря за момент пред чина ми и отново ме загледа по този странен начин, от който вече започваше да ми става неприятно.

— Нещо не е наред ли? — попитах изнервено, но той само вдигна рамене и продължи нататък.

Следобеда прекарах предимно в ровене из книгите на Яне и Врабеца, наредени по рафтовете. Аз самата не притежавах много книги. Четенето, в повечето случаи, ме изнервяше, след няколко страници изпитвах настойчива необходимост да се движа и обикновено нищо не можеше да ме спре да изляза. Прелиствах романите на Барбара Вайн, любимата авторка на Яне, извадих няколко тома на Достоевски и накрая се спрях на книгата на Дафни дю Морие „Ребека“. Беше стара книга със съвсем пожълтели страници.

Първото изречение гласеше: Тази нощ сънувах, че съм отново в Мандърлей.

Потреперих и оставих книгата на мястото й. Най-накрая взех „Процесът“ на Кафка. Романът му започваше с думите: Някой трябва да е наклеветил Йозеф К., защото без да е направил нищо лошо, една сутрин беше арестуван.

Ето, помислих ядовито, това е подходящо. Занесох книгата в моята стая, но отложих съчинението за по-късно. Реших задачите по математика, говорих по телефона със Себастиан, който също като Сузи не спомена и дума повече за вечерта край Елба. А и ми олекна, защото не звучеше толкова студено. После започнахме да си пишем мейли с татко.

Валери току-що се научила да пише и се упражнявала прилежно, като си пишела домашните буквално върху масата за хранене. С химикалка „Единг“ тя изпонадраскала повърхността от старинно розово дърво с думи като cat, fat и hat.

Какво ново при теб?, искаше да знае баща ми.

Домашния арест и причината за него ги премълчах. Вместо това го попитах за прадядо ми. Не си представях, че ще помни нещо от толкова малък, но ме интересуваше.

Отговорът дойде още на следващия ден:

...

О, да. Биографията на дядо Уилям Ал значи е при вас? Не мога да повярвам, че Яне е искала да я продаде на битака. Отлично, браво, че героично спасяваш нашата семейна история.

Ухилих се и зачетох по-нататък.

...

Бях още малък, когато той почина. Може би на шест или седем. Баба ти казваше, че изяждал всички с парцалите, но мен явно ме обичаше. Странно, че в книгата си е поместил точно снимката на езерото Насименто. Единственият спомен, който съм запазил от него, е от посещенията ми там. Не съм ли ти казвал, че ми завеща къщата? Все едно, последните години от живота си ги прекара там и съвсем сам. Той ме научи да хвърлям въдицата от кея при езерото. Един път на куката се хвана огромна пъстърва. Крещях като луд и когато взе да се мята по дъсчената пътека до мен, прадядо ти ми подаде един прът. Каза да я цапардосам, за да я зашеметя. Трябва да ти кажа, че ми беше доста гадничко. Но беше само началото. Прадядо ти ми даде ножа си. Каза, че трябва да я пробода между хрилете, по посока на главата. Там съм щял да улуча сърцето, тогава рибата наистина щяла да е мъртва. И аз го направих. Но когато рибата втренчи в мен изцъклените си очи, се разревах… Прадядо ти искаше да знае дали ми е дожаляло за рибата. Но не беше това.

Бях се разплакал заради усещането, което предизвика намушкването с ножа. Беше нещо като опиянение. Ужасно се засрамих и го казах на дядо си. И тогава той ме погледна с един поглед, мисля си, че затова си спомням още всичко така ясно. Той ми обясни, че има много начини да убиваш. Но че този е почтен. А това, че съм усетил такова опиянение, било нормално. И че не би трябвало да се срамувам.

Когато сега се замислям над това, ми се струва ужасно. Но тогава обяснението ме удовлетвори.

Препрочетох мейла няколко пъти. Това, че баща ми е наследил къщата на езерото Насименто от моя прадядо, не го знаех — или най-малкото, не си спомнях. Но много повече ме занимаваше въпросът, какво е имал предвид с „много, различни начини на убиване“.