Луциан - Страница 35

Горе на тавана още светеше. Изкачих се по витата стълба и внимателно отворих вратата.

Врабеца седеше на канапето и се усмихна, като ме видя.

— Готово — каза и ми тикна под носа трепкащото нещо, което току-що беше завършила. — Моята първа Sponglia beatificae. Какво ще кажеш?

Взех внимателно в ръце нежното гъбесто телце. То цялото беше от плетени бримчици и блестеше златисто. Бримчиците приличаха на пори, пропускащи въздуха и водата. Стори ми се, че тази малка гъбичка, която се гушеше в дланта ми, е сякаш наистина дишащо същество.

— Прекрасна е — казах.

— По този повод си измислих и една историйка — каза Врабеца. — Искаш ли да я чуеш?

И без да дочака отговора ми, тя измъкна от джоба на сакото си един намачкан лист, разгъна го и започна да ми чете написаното.

— Отдавна е известно, че в подводния свят има голям потенциал. Особено клас „гъби“, който е със символично значение. Гъбите са майстори в защитата срещу токсините, а техният генетичен код е много подобен на човешкия. От предполагаемите шейсет хиляди вида гъби на биолозите, занимаващи се с морска флора, досега са известни около пет хиляди. Едва наскоро беше намерена една изключителна находка: Sponglia beatificae, гъбата на щастието.

Засмях се. Гласът на Врабеца трептеше като пеперуда, току-що налетяла на нектар.

— За разлика от другите гъби от този вид — продължи да чете тя, — Sponglia beatificae притежава сетива, с които може да открива или да усеща предполагаемо щастливи моменти и щастливи места.

С магическа бързина и по напълно необясним начин тя се появява точно там и стимулира вниманието на участващите в дадената щастлива ситуация. Освен това химическата защита, която притежава тази гъба е специално насочена към тревожни и деструктивни мисли, в резултат на което, намирайки се в близост до нея, те нямат никакъв шанс да оцелеят.

Врабеца отпусна листа. Изглеждаше, сякаш гъбата на щастието беше избрала нея за гостоприемник.

— Това е само мостра, трябва да поработя още по нея — каза. — Е, как мислиш?

— Мисля си, че може да запълни и някоя ниша в пазара — отвърнах, смеейки се. — Дали с тази гъба не могат да се почистват и тенджери? Тогава ще има не само идеалистично, но и практично приложение. А такова нещо се харесва на германците.

Врабеца направи гримаса.

— Окей. Дотук с елиминирането на деструктивните мисли. — Тя се наведе нежно над своето произведение. — Хайде съкровище, да се поупражняваме още малко — обърна се тя към гъбката.

Изкисках се.

— Като те познавам, мисля, че ще я усъвършенстваш за нула време.

Врабеца се протегна и се прозя.

— Може пък този път да се получи с изложбата — каза с надежда тя. — В театъра чух, че се търси наемател за арт ателие в Санкт Георг. Ще се опитам още утре да се занимая с това.

— Би било прекрасно. — Погалих още веднъж гъбката по златистата й повърхност, преди да я положа в ръцете на Врабеца. От години тя търсеше подходящо ателие, в което да подслони и изложи произведенията си. — Желая ти късмет — казах й.

В кафеза Джон Бой беше скочил на люлката. Цвърчейки, той ни наблюдаваше с черните си очички. Караше ме да мисля за домашния си арест.

Врабеца ми хвърли един от своите погледи.

— Добре ли си, затворничке? — добави.

Завъртях очи.

— Естествено. Може би ще трябва да кажа да ми изпратят от аптеката няколко хапчета за смаляване. Тогава ще се настаня до Джон Бой и Джим Боб зад решетките. Дали тези двамата знаят, че имат крила? И за какво служат?

На свой ред Врабеца се разсмя, но после изведнъж стана сериозна. Погледна ме с неспокойните си златистокафяви очи и със сбърчено чело. После ме погали по бузата.

— Не се сърди на майка си, Ребека. Точно сега тя изживява нещо.

„Аз също — помислих си. — Но не шамаросвам никого, нито налагам прекалени наказания.“

Сложих ръка на рамото й.

— Лекичка, Врабец! — казах.

— Лекичка, Ребека. Спокойни сънища.

Случките през следващите седмици не заслужаваха никакво внимание и тъкмо това ме влудяваше. Ако имах да върша нещо и ако животът ми течеше както обикновено, може би щях да мога да се отклоня от мислите си. А така непрекъснато се концентрирах върху себе си. Бях под домашен арест, но в същото време и мислите ми бяха арестувани в мен. Те ме довеждаха до амок, лишаваха ме от сън и от малкото самообладание, което все още притежавах.

Врабеца беше безмерно щастлива, защото след толкова търсене изглежда най-сетне беше намерила ателие. Тя ми разказваше за сдружението на художниците в Санкт Георг, което обитаваше една стара машинна фабрика и се наричаше „Хайката“. Художници от всички краища на Германия работели там в ателиетата си и един от тях действително се интересувал от пренаемане на неговото. Той пожелал да се срещне с Врабеца, все още необвързващо, но поне беше първа крачка.

Изглежда щастието са беше усмихнало и на Сузи. Това, че бях изчезнала от рождения ден, без да кажа, вече ми го беше простила. Както не можеше дълго да се гневи, така не успяваше да се справи и с това да се сърди дълго някому. Признавам й като голяма заслуга, че не направи повече опит да разбере какво се беше случило. Сузи ми се доверяваше, за разлика от Яне.

Междувременно Димо̀ беше намерил репетиционно помещение за — както се изрази Сузи — галактически нисък наем. За щастие това развитие на нещата държеше Димо̀ постоянно в състояние на еуфория, така че срещите им със Сузи преминаваха изключително в кръга на групата. Само веднъж се беше приближил опасно близко до сутиена й, и то към дясната страна, без подплънка.