Луциан - Страница 34

Оставих книгата да падне от ръцете ми. Навън започна да вали. Сякаш прозрачен воал, изтъкан от най-фини нишки, се стелеше от небето. Времето се беше променило. Гледах през прозореца и си мислех за Луциан. Изведнъж осъзнах, че всъщност изобщо не бях преставала да мисля за него; дори и в последните часове, докато четях книгата, той стоеше свит в едно ъгълче на мозъка ми.

Погледнах към пристанището, към Елба, сива като небето. Въздух и вода се сливаха, изглеждаха така, сякаш някой ги беше обезцветил.

Къде ли се намираше сега? Какво точно правеше? И къде ли ще прекара тази нощ? Мислите ми се върнаха към срещата ни при огъня. Беше невероятно, безумно. Такива неща не се случваха. Но все пак ми се беше случило и все едно какво си мислех, усещах, че е истинско.

Затворих очи, за да мога да си го представям по-добре; овалното лице, тъмната коса, дълбоките сенки под очите.

Харесваш ми. Когато си близо до мен, се чувствам добре.

А когато не бях до него? Към кого в миналото е имал такива чувства? Какви хора са били около него и кои са го наранили?

И най-вече защо не можеше да си припомни нищичко?

Сетих се за една статия от вестник, бях я чела преди няколко години. Пишеха за мъж, който се събудил на плажа и нямал никакви спомени. Бил гол и не продумвал дума, но в психиатрията изведнъж засвирил виртуозно на пиано. Яне предполагаше, че е преживял голям шок и се е опазил физически само защото е пропъдил спомените. Какво беше се случило после с този мъж и какво точно се е криело зад неговата история, така и не научих.

А Луциан? И той ли е изживял шок? Все едно, случаят беше подобен на този с мъжа от Англия — събудил се на брега. Гол.

Гол означаваше не само без дрехи. А и без име, без адрес, без собствен живот.

Как всъщност се казваше Луциан? На колко години беше? Какъв е бил животът му, който не помни? И най-важното — каква връзка трябваше да имам аз с всичко това? Защо не ме напускаше усещането, че играех някаква роля, въпреки че и при най-добро желание не можех да си обясня каква?

Замислих се за илюстрованата книжка с Макс и диваците, от която Луциан цитира текста, дума по дума. Дали наистина я беше открил в книжарницата? Или разиграваше някаква сценка пред мен, но защо?

Изведнъж ме хвана яд, че не му дадох номера на джиесема си. До този бал с маски имаше още седмици, а и бог знае дали изобщо щях да отида на него. Но пък знаеше адреса ми. Знаеше къде живея, къде се отбивам. Ако наистина искаше да ме види, можеше да ме намери.

Не е добре да ни виждат заедно.

Това беше казал, когато гласовете се приближиха. Тогава изобщо не се замислих. Чак сега осъзнах какво точно означаваше.

От какво се страхуваше? Ако наистина беше загубил паметта си, значи нямаше нищо, което да крие.

Изведнъж всичко ми се стори изцяло сбъркано. Никой, който е загубил своята памет, не би се държал така! Така можеше да се държи само човек, който по някаква причина се чувства виновен.

Сетих се за Сузи, която предполагаше, че може да е някакъв психопат.

Психопатите стигаха далеч, твърде далеч, бях го чела и винаги го намирах ужасно. Може би се беше осведомил за някои неща от моя живот, а собствената си история просто я беше измислил? Но можех ли да се заблуждавам до такава степен по отношение на даден човек?

Стреснах се, когато неочаквано по коридора чух стъпки, първо тихи, после по-силни, приближаваха се все повече, докато накрая спряха пред вратата ми. За момент стана тихо, после видях дръжката бавно да се движи надолу. Придърпах одеялото на гърдите си и се обърнах към стената.

— Ребека?

Беше Яне. Вдъхнах парфюма й и усетих нейното присъствие в стаята. Сигурно стоеше на вратата и гледаше към мен.

Цялата се напрегнах, толкова силно се стараех да остана неподвижна.

„Изчезвай — казах гневно наум. — Махай се. Само ме остави на мира.“

Гневът ми се беше загнездил дълбоко в мен, толкова дълбоко, колкото изобщо беше възможно. Майка ми ме беше ударила по лицето пред моите приятели. Беше ми наложила домашен арест. И което беше най-лошо — не ми вярваше.

Как можеше да ме предаде точно в момента, в който аз наистина имах нужда от нея? По някакъв начин чувствах, че и тя се пита точно същото, и се наслаждавах на гузната й съвест. Заслужаваше си го.

Яне си тръгна, без да каже дума.

Когато вечерта отново се промъкнах в кухнята, чух майка да плаче в спалнята. Врабеца тихо й говореше нещо. Не разбирах думите, но останах да слухтя до вратата, докато риданията на Яне не стихнаха. През нощта сънувах:

Плувах в едно езеро. Беше тъмно. Водата беше приятно хладна и усещах тръпки по кожата си, докато ръцете ми ме тласкаха напред, все по-далеч и по-далеч. Тъмната вода се разпенваше пред очите ми, блестящи капчици се пръскаха из въздуха като сребърни перли. Чувствах се безтегловна, плувах, без изобщо да се напрягам; беше като плъзгане, бях освободена от собствените си движения. Бях сама, но същевременно усещах, че имаше някой при мен, някой, когото не можех да видя, но който се плъзгаше по водата до мен. Над главата ми шумеше вятърът, а после започна да вали. Първите капки падаха някак колебливо и тежко, докато накрая цялата вода се раздвижи. Усещах вода навсякъде, тя ме заливаше с все по-силни барабанни удари и това прекрасно усещане, че имах някой до себе си, не ме напускаше, докато не се събудих от шума на дъжда.

Бавно, сякаш изплувайки от водата, осъзнах, че съм в леглото, че дъждът идваше отвън и че бях сама. Усетих го с една странна, обезпокоителна яснота, която ме изплаши. Отметнах завивката и тръгнах безшумно из смълчаната къща.