Луциан - Страница 31

— Да не те е грижа — каза. — Не знам на колко съм години, но мога да преценя, че съм достатъчно голям, за да се оправям. Днес ще нощувам тук.

Той вдигна глава нагоре. Луната беше се издигнала още по-високо и звездите светеха още по-ярко.

Луциан обърна лице към мен.

— А сега си пак ти на ред — каза той усмихнато. — Между другото, наистина те гледах, докато плуваше. За световно ли тренираш?

Засмях се.

— Не, определено не. Няколко години бях в клуба. Но беше изнервящо, сега тренирам за себе си. Искам някога да преплувам езерото Насименто.

— Кое да преплуваш?

— Това е едно езеро в Калифорния. Баща ми живее там.

— Доста далечко. Колко често виждаш баща си?

— Винаги когато идва тук.

— А ти често ли ходиш при него?

— Не много — изкривих лице. — За да съм точна, изобщо не ходя при него.

— Че защо?

Поколебах се.

— Заради мащехата ми — промърморих.

— Зла ли е?

И отново това тихо хихикане.

— Лошо момче — направих физиономия. — Естествено, че не. По-скоро… мисля, че е ревнива.

— Ревнива ли? — Луциан огледа лицето ми. — Защото ти си най-красивата при седемте джуджета, зад седемте планини?

Побутнах го.

— Вече знам кой си — моето огледалце на стената!

Засмях се, но в същото време усетих, че се изчервявам.

Никога не съм била силна в комплиментите, а сега пък съвсем.

— Това с мащехата — казах бързо, — то по-скоро има връзка с истинската ми майка.

— Това не го разбирам.

— Ами тази история е малко по-дълга.

— Разкажи ми я. — Луциан се облегна и скръсти ръце зад главата си. — Аз имам време.

— Моите родители никога не са били истинска двойка — започнах аз колебливо. — Майка ми е лесбийка. С баща ми са били приятели още от малки. Ходели са заедно на училище, а и по-късно били неразделни. Тя казва, че били нещо като сродни души. Все пак на майка ми й се дощяло да си има дете. И баща ми изпълнил нейното желание.

— Значи си била желано дете — каза Луциан. Сега очите му се смееха.

Погледнах го учудена.

Това наистина беше така и сама не бих могла да го изразя по-добре. Не знаех вече какво трябва да кажа. Бях смутена и объркана и се чувствах така, сякаш разкривах нещо от себе си, с което сама не бях съвсем наясно.

— И защо са се разделили? — попита сега Луциан. — Сигурно баща ти е изчезнал, щом е изпълнил желанието й?

— Луд ли си? Разбира се, че не! — Погледнах го възмутено. — Баща ми се е радвал толкова, колкото и майка ми. Гледали са ме заедно. Първите години дори живееше с нас. Изнесе се, когато майка ми се запозна със своята приятелка Патриция. Струва ми се, усещаше, че е нещо сериозно. Но го прие спокойно. Въпреки всичко се виждахме постоянно. А и за Патриция не беше проблем, че родителите ми бяха толкова близки. — Въздъхнах. — Ситуацията стана трудна, когато баща ми се влюби.

— Трудна за кого? — Луциан ме гледаше изпитателно. — За теб? Или за майка ти?

— Не — поклатих глава. — Всъщност… — замълчах. — Много е сложно.

— Опитай се да го изразиш. — Очите на Луциан отново се смееха.

Зарих глава в ръцете си, опитах да пренебрегна ударите на сърцето си и да намеря точните думи. Що се отнася до Мишел, майка ми никога не беше крила мнението си. Тя подиграваше баща ми с неговата калифорнийска кукла Барби, докато не се намеси Врабеца, която смяташе, че майка ми прекалява. А с Мишел винаги е била много учтива. Мишел обаче…

Въздъхнах.

— Майка ми изобщо не харесваше татковата приятелка — казах накрая аз. — А татковата приятелка пък не успя да приеме нашите… семейни отношения. Смяташе за болестно състояние, че майка ми е лесбийка и въпреки това е искала да има дете. Но това не беше истинската причина. — Преглътнах. — Смятам — продължих тихо, — че татко просто никога не е преставал да обича майка ми. И си мисля, че Мишел го е усетила. Във всеки случай правеше живота му ад, когато искаше да ни види, и след време успя да го убеди да се върне с нея в Америка.

Луциан повдигна вежди.

— Значи все пак се е изнесъл.

Отговорът му не прозвуча подигравателно, но аз се разгневих.

— Не, не е — възпротивих се аз. — Пишем си по интернет, той редовно идва да ме види и някой ден аз също…

Млъкнах. Защо всичко, което казах, прозвуча, сякаш защитавам баща си?

— Нещо не схващам — казах. — Разказвам ти цялата си семейна история, а ти…

Луциан замълча за момент.

— С удоволствие бих направил същото — довърши той изречението ми. — Но се боя, че ще трябва да те разочаровам. — Той ми смигна, но това ми подейства натоварващо. — Кой знае? Може би някоя зла мащеха ме е омагьосала и ми е откраднала паметта?

Погледът му отново падна върху малкото слънце, което татко ми беше подарил за първия учебен ден. Гузно, като хванат на местопрестъплението, той отмести поглед и грабна един клон, паднал в пясъка.

— Откъде знаеше какво е написано на медальона ми? — попитах шепнешком.

Луциан рисуваше малки кръгчета в пясъка, после хвърли клона в огъня. Той изпращя и пламъците се нахвърлиха лакомо върху новата храна. След няколко минути погълнаха дървото.

— Не знаех — каза ми той.

— Което и за миг не мога да повярвам — избухнах аз. — Ти дори го преведе на английски. Баща ми говори на английски с мен. Но ти не познаваш баща ми, нали? Или? — Изведнъж сърцето ми отново заби силно.

— Не — отвърна Луциан, — не познавам баща ти. Иначе изобщо нямаше да те питам за него.

Въпреки че въпросите пареха на езика ми, нямах повече сили да се ровя. Всичко това беше толкова объркващо, толкова болезнено, толкова… различно. Обгърнах с ръце коленете си.