Луциан - Страница 30

Държеше един камък и го въртеше между тънките си пръсти.

— Престани с тези глупости! — Сама се изплаших от толкова много гняв в гласа си. — Престани с всичко това. Не искам да играя тази игра. Искам да знам кой си! Окей? Не вярвам да е толкова трудно. Да ти покажа ли как става?

Поех дълбоко въздух:

— И така. На шестнайсет години съм и уча в Алтонската гимназия, в единайсети клас. Живея, както вече знаеш, на „Райнвилетерщрасе“ 9. По обяд, както също вече ти е известно, ходя често с приятелите си в снек бистрото „Doris Diner“, където неотдавна се беше измъкнал, без да си платиш сметката. Няколко пъти в седмицата ходя на плуване, което също не ти е безизвестно.

И когато се качвам на метрото, обикновено си купувам билет. Виждаш ли? Всичко е съвсем просто.

Стрелнах го с поглед и веднага усетих, че гърлото ми се свива. Чувствах, че не се справям със ситуацията, а не бях свикнала да е така.

— Е, Луциан, слушам те.

Той взе кичура коса, паднал на челото ми, между пръстите си и с много внимателно движение го прибра зад ухото ми. Когато връхчетата на пръстите му докоснаха кожата ми, и двамата отскочихме назад, сякаш ни удари електрически ток.

Погледът му стана тъжен и лицето му доби онова меко, уязвимо изражение както тогава на битака, но много по-осезаемо. Изглеждаше, сякаш стои върху тънък лед или сякаш между нас се е ширнало замръзнало езеро, а той стои на единия бряг, а аз на другия.

И изведнъж го почувствах — желанието му да дойде на брега, на който бях аз. Почувствах и страха му, че тънката ледена покривка ще се счупи и ще го въвлече в смъртоносната студена бездна. Беше налудничаво, но аз наистина усещах неговите чувства. Само мислите му оставаха скрити за мен.

Загледа се в ръцете ми, с отпуснати върху бедрата, обърнати нагоре длани. Изглеждаше, сякаш търси отговора в дланите ми.

— Не знам — отвърна беззвучно, — не знам кой съм.

Една искрица се откъсна от някаква цепеница. Издигна се във въздуха и угасна. Луциан се загледа след нея. После запрати във водата камъка, който бе държал в ръка.

Чух лекото изпляскване, после отново всичко стихна.

— Какво искаш да кажеш с това? — прошепнах.

— Точно това, което казвам. — Сега гласът му прозвуча гневно. — Бях под един мост. Някъде на пристанището. Това е последното нещо, което си спомням. Аз… аз бях гол. На няколко метра от мен спеше някакъв скитник. До него стоеше количка от супермаркета, пълна с вехтории. Старо палто, чифт панталони, един пуловер, износени ботуши. Облякох ги. И побягнах. По едно време се намерих под твоя прозорец. После прозорецът светна. — Той ме погледна в очите. — Е, как ти се струва всичко това?

Наведох глава.

— Не особено хубаво.

Което беше чиста заблуда. Всъщност си умирах от страх.

— Е, много добре — каза Луциан. — Значи намерихме нещо общо. Аз също го намерих доста… откачено, ако трябва да говоря с твоите думи. Не знам дали мога да ти се доверя. Не знам дори дали мога да имам доверие на себе си.

— А името ти? Луциан? — Вслушвах се как изговарям това име. Повтарях си го на ум, много пъти. Звучеше чуждо и мрачно, и меко, и красиво. Луциан. Името му подхождаше.

— Откъде го имаш? — попитах.

— Измислих го — отвърна той. — Липсва ми презимето и подходяща възраст. Как мислиш? Колко години би ми дала?

Може би трябваше да прозвучи като шега, но аз не го възприемах така.

Колко невероятно, мислех си и се опитвах да смеля думите му. Що за усещане трябва да е това — да не знаеш кой си и откъде идваш? Какво му оставаше, ако всичките му спомени бяха изчезнали — за родители, братя, сестри, приятели? За приятелка?

Последната мисъл сякаш ме жегна, кратко и силно. Несъзнателно задържах дъха си.

— И никой… не те е потърсил?

Огънят изпращя. Луциан беше вперил поглед в пламъците и вдигна рамене.

— Не знам.

— Защо не отиде в полицията?

— Вече бях там. — Луциан бутна един запален въглен обратно в огъня. — Макар и не доброволно. — Дрипите на вехтошаря не ми бяха много по вкуса, така че си набавих други. В магазина „втора ръка“ имаше доста богат избор и след като извадих късмет при първия опит, се надцених. И когато поисках да си тръгна от пасажа с няколко тениски и бельо, ме изловиха. За съжаление полицаите не се показаха особено отзивчиви. Повече ми задаваха въпроси, отколкото да отговарят на моите.

Преглътнах. Имаше предвид магазина „втора ръка“ на Шанцата ли? Същия, в който бяхме ние със Сузи? Не се реших да го попитам.

Луциан гледаше дланта ми. Проследих погледа му и отново забелязах нещо странно.

Той събра длани в юмруци и ги пъхна в джобовете на коженото си яке.

— Подслонът в полицията също не ми се стори особено привлекателен — продължи той. — И затова реших да изчезна.

— Избягал си?

— Би могло да се каже.

Бях слисана.

— Как го направи?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа. Когато момчетата се обърнаха с гръб, аз духнах. Стана съвсем лесно.

Спомних си за деня, в който Луциан се беше измъкнал от „Дорис“. В неговите гъвкави, пъргави движения имаше нещо почти призрачно.

— А къде… къде живееш сега? — попитах подозрително.

— И тук, и там.

Луциан прокара ръка по спалния чувал, който вероятно също беше отмъкнал отнякъде. Гласът му звучеше уклончиво. Беше ясно, че не иска да ми каже нещо повече от най-необходимото.

— А от какво живееш? — Сетих се за съвета, който ми даде зеленокосата келнерка. — Сигурно излизаш с номера от нашия снек и другаде?

Погледна лукаво.