Луциан - Страница 29

Първите метри извървях, тупайки здраво по пясъка. Краката ми оставяха следи в него. Имаше отлив. Луната беше бледа и полупълна и водата се беше отдръпнала толкова, че камъните на вълнолома се издигаха от реката като огромни черни езици. Там, където беше залят от водата, пясъкът беше безформен и проблясваше като течен живак. Отново си спомних за татко, който по време на разходките ми беше обяснил какво са приливите и отливите.

„Едно време хората нямали представа, как се образуват приливите и отливите“ — разказваше ми той. — Сега вече се знае, че това явление е свързано с притеглянето между Земята и Луната. Гравитацията на Земята притегля Луната. Гравитационната сила на Луната пък притегля Земята. Между тези две гравитационни сили се образуват приливите и отливите.

— А какво е гравитацията? — попитах го аз. Сигурно съм била на осем години и просто не съм можела да си представя какво има предвид.

— Гравитацията — обясни татко — действа така, сякаш Земята и Луната са свързани с невидима лента.

— Значи са нещо като едно цяло ли? — пак попитах аз. — Макар че са толкова далеч една от друга?

Баща ми кимна, а на мен това ми се стори много тъжно.

Потънала в мислите си, се спрях. Полека-лека взех да се чувствам много по-добре. Разходката беше тъкмо това, което ми беше нужно. Бях се успокоила и отново страхът от кошмара ми се стори смешен.

Божичко, кога се беше случило? Преди десет дена или преди две седмици?

Огледах се. Малкият фар беше само на метри от мен. От няколко години той беше обявен за исторически паметник и според татко се числеше към най-старите фарове, построени от стомана. Но аз намирах в него нещо приятелско, нещо, което ми вдъхваше радост. Горната му част беше боядисана в червено и бяло, но в долната беше оцветен като морето при Зюдзее, в синьо и с много пъстроцветни рибки. Разбира се, знаех, че вече е изрисуван и с всякакви графити, но в тъмнината те не можеха да се видят добре. Само светлите прожектори на кулата просветваха в тъмното като бдителни очи.

Плажът около мен изглеждаше опустял. Грамадните дървета се издигаха черни до небето, а в далечината като малки точици виждах да блещукат светлините на пристанището.

Нямах представа, колко време беше минало, но ако не исках да се притеснят за мен, трябваше лека-полека да се връщам обратно.

Вместо това продължих да вървя още малко. Малка пътечка опасваше фара. Вдясно се разклоняваше един туристически път, оттук можеше да се стигне до Ведел. Мен обаче ме влечеше напред към малкото заливче под скалите. Тук растяха няколко дребни, обрулени от вятъра храсти. Клоните им се протягаха като змийчета във въздуха. Малко по-нататък, съвсем до брега, гореше огън, край който седеше някой.

Когато различих кой е този някой, дори не се изненадах. Напротив, стори ми се напълно логично.

Той се извърна към мен и остана да седи неподвижен, докато не застанах точно пред него. С ръце в джобовете на коженото яке и леко наклонена глава той погледна нагоре към мен. Черните коси падаха на челото му и пламъците хвърляха сенки върху бледото му лице. До него, върху разстлан спален чувал лежеше раница. Той я взе, сложи я настрани и ми посочи освободеното място.

— Седни — каза. И сетне добави: — Сега вече имам име. Нали него искаше да знаеш?

Седем

Седяхме толкова плътно един до друг, сякаш малкият плаж беше претъпкан с хора. Но нямаше никой, освен нас двамата. Коленете ни се докоснаха.

„Туптенето на сърцето ми“, помислих си. Беше навсякъде, във връхчетата на пръстите, в стъпалата ми, в сгъвките на коленете. В гърдите.

— Името ми е Луциан — изрече той много тихо, много бавно, сякаш задаваше някакъв въпрос.

Гледаше ме отстрани, отново с този напрегнат и търсещ поглед, който така ме беше объркал и при срещата ни на битака. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше и коляното му притисна моето малко по-силно.

— А ти коя си?

— Ребека.

Искаше ми се да кажа нещо повече и най-вече да разпитвам. Но главата ми се беше изпразнила. Някакво подобие на думи блещукаше някъде, но не можех да направя свързано изречение, да подредя думите така, че да имат някакъв смисъл. Някъде изпищя птица, див пронизващ крясък, ние потреперихме, същата тръпка премина и през коленете ни, те се отдалечиха едно от друго, после пак се намериха.

Да докосвам Луциан, да се опирам в него, дори и с тази малка частица от тялото си, беше единственото, което имаше някакъв смисъл.

— Това е толкова… странно — чух се накрая да казвам. — Би трябвало да бягам от теб.

— А вместо това тичаш след мен. — И устата му се разтегна в онази крива усмивка.

— Глупости!

Ядосах се, че с тези глупави приказки прекъсна необикновената магия, но едновременно почувствах и облекчение.

— Не — казах натъртено аз, — изобщо не знаех, че си тук!

— А какво правиш тук тогава?

Тонът му беше насмешлив, но после се прокрадна и нещо друго.

— Моята най-добра приятелка днес има рожден ден — промърморих. — Партито е хей там — посочих в тъмнината наляво.

— А ти? Ти не празнуваш ли? — Погледът му се плъзна по лицето ми.

Забавляваше ли се? Или беше любопитен? Или пък арогантен? Не можех да го разбера. Гледах бледата кожа, големите очи с тъмни сенки под тях, изпъкналите скули, устните, които сега се разтегнаха във въпросителна усмивка.

— Стоп! — казах и поклатих глава. — Сега е мой ред да питам. Ти какво правиш тук? Къде са твоите хора?

— Всичко, което имам, е тук — отвърна той.